— Защото Рошоне е неутолим.
Кал се свъси. Виното ли говореше?
Лирин се обърна. Очите му отразяваха чистата Светлина. В тях Кал видя изненадваща яснота. Значи не беше толкова пиян все пак.
— Сиятелният господар Уистиоу оставяше хората да правят каквото искат. Затова те не му обръщаха внимание. Рошоне им даде да разберат, че са достойни за презрение. Затова се надпреварват да му угодят.
— Това е безсмислено — отговори Кал.
— Така стоят нещата — каза Лирин и затъркаля по масата една от сферите. — Ще трябва да научиш това, Кал. Ние, хората, сме доволни, когато виждаме, че светът е правилно устроен. Но като видим в него пропаст — някакъв недостатък — бързаме да запълним.
— Говориш, като че ли това, което правят, е благородно.
— В известен смисъл наистина е такова — рече с въздишка Лирин. — Не биваше да съм толкова суров към нашите съседи. Те са дребнави, да, но това е дребнавостта на невежия. Не се отвращавам от тях. Отвращавам се от онзи, който ги манипулира. Някой като Рошоне може да вземе честното и истинското у човека и да го превърне в лепкава кал, която да стъпче. — Сръбна още от виното и го довърши.
— Просто трябва да похарчим сферите — каза Кал. — Или да ги пратим някъде, при някой сарафин или нещо подобно. Ако парите ги няма, Рошоне ще ни остави на мира.
— Няма — тихо отвърна Лирин. — Рошоне не би пощадил човек, след като веднъж го е победил. Би продължил да го рита. Не знам каква политическа грешка го е довела тук, но той очевидно не може да отмъсти на съперниците си. Следователно му оставаме само ние. — И след малко додаде — Горкият глупак.
Горкият глупак ли?, помисли Кал. Той опитва да ни съсипе живота, а татко може да каже само това?
А песните, които се пееха край огнищата? Приказки за умни пастири, които надхитрят и свалят глупавия светлоок. Имаше десетки варианти и Кал ги беше чувал всичките. Не трябваше ли Лирин някак да отговори? Не само да седи и да чака?
Но не каза нищо; знаеше с точност какво ще му отвърне Лирин. Остави на мен да се тревожа за това. Връщай се към уроците си.
Кал с въздишка се намърда отново на стола и отгърна книгата. Помещението беше тъмно — светеха само четирите сфери на масата и онази, която Каладин ползваше за четене. Лирин държеше повечето сфери затворени в купата и скрити. Кал вдигна своята сфера и освети страницата. Обясненията на процедурите в задната част на книгата бяха по-дълги отколкото майка му можеше да прочете. Само тя от жените в града можеше да чете, но Лирин обясняваше, че четенето не е рядкост сред тъмнооките жени от добри семейства в големите градове.
Докато учеше, Кал небрежно измъкна нещо от джоба си. Камъчето, което се мъдреше на стола му, когато дойде в стаята. То беше сред любимите на Тиен напоследък. А сега малкият го беше оставил за Кал; често постъпваше така с надеждата Кал също да види красотата му. Ала всички изглеждаха като най-обикновени камъчета. Трябваше да попита Тиен кое е особеното на това тук. Винаги имаше по нещо.
Тиен вече учеше дърводелство при Рал в града. Лирин неохотно го беше пратил за чирак там; искаше му се да има още един чирак, но Тиен не можеше да гледа кръв. Това беше тревожно. Кал таеше надеждата, че баща им няма да остане без помощник след неговото заминаване. А Кал щеше да замине, тъй или инак. Още не беше направил избор между армията и Карбрант, само че през последните месеци беше по-склонен да стане копиеносец.
Ако избереше този път, трябваше да го направи крадешком, веднага щом е достатъчно голям, за да го вземат в армията въпреки възраженията на родителите. Вероятно петнадесет години е достатъчна възраст. Още пет месеца. А засега разсъждаваше, че познаването на мускулите — и важните телесни части — ще е доста полезно и за лекаря, и за копиеносеца.
Откъм вратата прозвуча тропане. Кал подскочи. Не беше почукване, а тропане. Прозвуча отново. Сякаш нещо тежко натискаше или биеше по вратата.
— Какво, в името на бурните ветрове? — рече Лирин и се надигна от столчето. Прекоси малката стая; разкопчаният му елек се опря на операционната маса, копчетата му одраскаха дървото.
Още едно тропане. Кал припряно се изправи и затвори книгата. На четиринадесет години и половина той беше висок почти колкото баща си. По вратата се дращеше като с нокти или щипци. Кал внезапно се почувства изплашен и протегна ръка към баща си. Беше късно, стаята беше тъмна, а градът беше притихнал.