Навън имаше нещо. Издаваше звуци като звяр. Нечовешки. Говореше се, че глутница белогръби създава грижи някъде наблизо и напада хората по пътищата. В ума на Кал се мерна образът на тези влечуги — големи като коне, но с черупки на гърбовете. Дали някое от тях не душеше пред вратата? Дали не се мъчеше да влезе?
— Татко? — изхлипа Кал.
Лирин отвори рязко вратата. Приглушената светлина от сферите разкри не звяр, а човек в черни дрехи. В ръцете си стискаше дълъг железен прът, а лицето му беше скрито от черна вълнена маска с отвори за очите. Кал усети как сърцето му уплашено забърза, когато предполагаемият нападател отскочи назад.
— Не очаквахте вътре да има някой, нали? — рече Лирин. — От години не е имало кражба в града. Срам ме е от вас.
— Предай ни сферите! — провикна се един глас от тъмнината. В сенките се размърда фигура, после още една.
Отче на Бурята! Кал притисна книгата до гърдите си. Колко ли са? Разбойници, които са дошли да грабят в града! Случваха се такива работи. Все по-често напоследък, както казваше баща му.
Как можеше Лирин да е толкова спокоен?
— Тез сфери не са твои — обади се друг глас.
— Нима? А това прави ли ги ваши? Да не мислите, че той ще ви позволи да ги запазите за себе си? — Бащата на Кал говореше, като че тези хора не бяха разбойници. Кал се прокрадна напред и застана точно зад баща си. Беше уплашен и същевременно се срамуваше от страха си. Мъжете в мрака бяха смътни и кошмарни, мърдаха напред-назад, а лицата им бяха черни.
— Ще му ги дадем — каза някой.
— Не е необходимо да прибягваме към насилие, Лирин — добави друг. — Ти бездруго няма да ги харчиш.
Лирин изсумтя презрително. Върна се в стаята. Кал извика, когато той отвори шкафа, където държеше сферите. Грабна грамадната стъклена купа; тя беше покрита с черен плат.
— Искате ли ги? — провикна се той и тръгна към вратата, подминавайки Кал.
— Татко? — обади се ужасеното момче.
— Искате светлината за себе си? — гласът на Лирин стана още по-силен. — Ето ви!
Той дръпна парчето плат. Избухна ярка, почти ослепителна светлина. Кал вдигна ръка. Баща му изглеждаше като смътен силует, който сякаш държеше самото слънце в пръстите си.
Голямата купа излъчваше хладна, почти студена светлина. Кал примигна с насълзени очи, за да привикне с нея. Сега ясно виждаше мъжете отвън. Там, където до преди малко се мержелееха страховити сенки, вече стояха сгърчени мъже, които вдигаха ръце. Не изглеждаха толкова заплашителни; всъщност маските на лицата им бяха смехотворни.
Уплашеният досега Кал вече беше странно спокоен и уверен. За миг му се стори, че баща му държи не светлина, а същинското разбиране. Това е Лутен, рече си Кал, когато забеляза накуцването на един от мъжете. Лесно го позна въпреки маската. Лирин беше оперирал крака му и благодарение на него Лутен можеше да ходи. Позна и останалите. Широкоплещестият беше Арл, онзи с хубавото новичко палто — Балсас.
Първо Лирин не им каза нищо. Стоеше, а ослепителната светлина озаряваше цялата каменна площадка пред къщата.
— Е? — продума той. — Заплашихте ме с насилие. Елате. Ударете ме. Оберете ме. Направете го със знанието, че цял живот живея сред вас. Че аз лекувам децата ви. Влезте. Пролейте кръвта на един от вас!
Мъжете безмълвно изчезнаха в нощта.
32
Странично носене
„Живееха на едно високо място, което никой не можеше да стигне, ала всеки можеше да посети. Самия неръкотворен град-кула.“
Станаха по-добри в страничното носене на моста. Но не много.
Каладин гледаше Мост Четири — хората му се движеха неумело и се мъчеха да крепят моста. За щастие откриха подходящ захват за многобройните дръжки от долната страна. Наложи се да го носят под по-малък ъгъл, отколкото на Каладин му се щеше. Така краката им ставаха уязвими, но той би могъл да ги обучи да снемат малко, когато започне обстрелът.
Истината беше, че се движеха бавно и бяха така наблъскани, че ако паршендите успееха да ударят един, останалите щяха да се препънат и да изпопадат. Ако загубеше само няколко човека, нямаше да успеят да възстановят равновесието и със сигурност щяха да изтърват моста.