Често чуваният във виденията му глас не се обади. Далинар не получи отговор на въпросите си. Въздъхна и се обърна, за да погледне полетата на смъртта.
— Поне за едно нещо си прав, Нохадон. Да бъдеш човек е да искаш това, което не можеш да притежаваш.
Пейзажът притъмня, слънцето залязваше. Тъмнината го обгърна и той затвори очи. Щом ги отвори, отново бе в покоите си, изправен, с ръце на облегалката на един стол. Обърна се към Адолин и Ренарин, които бяха наблизо, притеснени и готови да го хванат, ако стане буен.
— Е, това беше безсмислено. Нищо не научих. Ха! Не се оправям добре…
— Далинар — рязко рече Навани, докато все още въртеше писеца по хартията. — Последното нещо, което произнесе преди видението да свърши. Какво беше то?
Далинар се намръщи.
— Последното…
— Да — Навани бе настойчива. — Последните думи, които каза.
— Цитирах човека, с когото говорих: „Да бъдеш човек е да желаеш това, което не можеш да притежаваш.“ Защо?
Тя не му отговори и пишеше трескаво. Щом свърши, избута високия стол и отиде до библиотеката му.
— Имаш ли копие от… Да, мислех, че може. Това са книгите на Ясна, нали?
— Да — отвърна Далинар. — Поиска да ги пазим, докато се върне.
Навани издърпа един том.
— Аналектика на Корвана.
Постави книгата на писалището и прелисти страниците.
Далинар отиде при нея, макар че — ясно — не можеше да разбере нищо от страниците.
— Какво е важното?
— Тук — каза Навани. Тя погледна Далинар. — Знаеш, че говориш, когато имаш видения.
— Говоря несвързано. Да, синовете ми го казаха.
— Анак малах каф, дел макиан хабин я — прочете тя. — Да ти звучи познато?
Далинар поклати глава, озадачен.
— Прилича доста на това, което баща ни казваше — намеси се Ренарин. — Докато беше във видението.
— Не „прилича доста“, Ренарин — продължи Навани със самодоволен вид. — Фразата е точно същата. Това е последното нещо, което произнесе, преди да излезе от транс. Записах — доколкото можах — всичко, което е казал днес.
— С каква цел? — попита Далинар.
— Защото мислех, че може да помогне. И помогна. Същата фраза се намира в Аналектика, почти еднаква.
— Какво? — попита недоверчиво Далинар — Как?
— Това е ред от песен — обясни му Навани. — Песнопение на Ванриал, орден художници, които обитават склоновете на Мълчаливата планина в Я Кевед. Година след година, век след век, те са пеели същите думи — песни, за които твърдят, че са били записани с Нотното писмо на зората от самите Вестители. Притежават думите на песните, записани с древно писмо. Но значенията са загубени. Днес са само звуци. Някои учени вярват, че писмото — и самите песни — може наистина да са записани с Нотното писмо на зората.
— И аз… — каза Далинар.
— Ти току-що произнесе ред от една от тях — каза му Навани. — Освен това, ако фразата, която ми даде, е вярна, ти си я превел. Това може да докаже хипотезата за Ванриал! Едно изречение не е много, но би могло да ни даде ключа за разчитането на цялото писмо. Това не ми даваше мира известно време, докато слушах виденията ти. Реших, че нещата, които казваш, са твърде подредени, за да са безсмислици.
Погледна Далинар и се усмихна широко.
— Далинар, може да си разгадал една от най-трудните — и най-старите — загадки на всички времена.
— Почакай — каза Адолин. — Какво казваш?
— Това, което казвам, племеннико — отвърна Навани, като гледаше право в него — е, че разполагаме с твоето доказателство.
— Но — възрази Адолин — искам да кажа, той може да е чул тази фраза…
— И да е извадил цял език от нея? — попита Навани и вдигна изписания лист. — Това не са безсмислици, но не е език, който се говори днес. Предполагам, че е това, на което прилича — Нотното писмо на зората. Тъй че, докато не намериш друго обяснение как баща ти се е научил да говори на един мъртъв език, Адолин, виденията най-вероятно са истински.
В стаята се възцари тишина. Самата Навани изглеждаше изненадана от думите си. Бързо се отърси от изненадата.
— Далинар — продължи тя. — Искам да опишеш видението колкото може по-точно. Трябват ми точните думи, които си казал, ако можеш да си ги припомниш. Всяко парченце, което можем да съберем, ще помогне на учените ми да се оправят с това…