— Казах им, че срамът си е мой — отвърна Далинар. — И няма да го разкривам.
Тишина. Дъждът след бурята бе спрял да тропа по покрива.
— Може да е важно — най-накрая каза Навани.
— Беше отдавна. Много преди виденията да започнат. Не мисля, че е свързано с тях.
— Може и да е.
— Да — отстъпи той. Нямаше ли този ден да спре да го преследва? Не беше ли достатъчно, дето загуби всякакви спомени за жена си?
Какво мислеше Ренарин? Би ли заклеймил баща си за такъв голям грях? Далинар се застави да вдигне поглед и срещна очите зад очилата на сина си. Странно, но Ренарин не изглеждаше притеснен. Само замислен.
— Съжалявам, че трябваше да станете свидетели на срама ми — изрече Далинар и погледна Навани.
Тя махна пренебрежително.
— Обръщането към Старата Магия е обида за светилищата, но наказанията им за нещо такова никога не са сурови. Предполагам, че не е трябвало да правиш много, за да се пречистиш.
— Ардентите наредиха да раздам сфери на бедните — отговори Далинар. — И трябваше да поръчам молитви. Нищо от това не отстрани последиците от чувството ми за вина.
— Ще се изненадаш колко много набожни светлооки се обръщат към Старата Магия в един или друг момент от живота си. Поне тези, които могат да изминат пътя до Долината. Но все пак се питам дали не е свързано.
— Лельо — обърна се Ренарин към нея. — Наскоро поисках няколко книги за Старата Магия. Съгласен съм с неговото мнение. Това не ми прилича на работа на Нощната пазителка. Тя раздава проклятия в замяна на удовлетворените от нея дребни желания. Винаги едно проклятие и едно желание. Татко, смятам, че знаеш какви са били и двете неща?
— Да. Точно знам проклятието си и то не е свързано с това.
— Тогава не можем да обвиняваме Старата Магия.
— Да — отвърна му Далинар. — Но леля ти е права да пита. Истината е, че нямаме никакво доказателство, че това идва от Всемогъщия. Нещо иска аз да знам за Опустошенията и за Сияйните рицари. Може би трябва да се запитаме защо.
— Какво са били Опустошенията, лельо? — запита я Ренарин. — Ардентите говорят за Пустоносните. За човешкия род, за Сияйните и за война. Но какво са били те в действителност? Знаем ли нещо определено?
— Сред писарите на баща ти има фолклористи, които ще ти помогнат повече по този въпрос.
— Може би — додаде Далинар, — но не съм сигурен на коя от тях мога да се доверя.
Навани замълча.
— Вярно. Е, доколкото знам, няма оцелели съвременни разкази. Било е много отдавна. Спомням си, че митът за Парасафи и Надрис споменава Опустошенията.
— Парасафи — вметна Ренарин. — Тази, която е намерила каменните семена.
— Да — отвърна му Навани. — За да възстанови загиналия си народ, изкачила върховете на Дара — митът сочи различни днешни планински вериги като истинските планини на Дара — за да намери камъни, докоснати от самите Вестители. Донесла ги на смъртното легло на Надрис и събрала семето му, за да даде живот на камъните. Пръкнали се десет деца, с които тя създала нов народ. Май се наричаха Марна.
— Произходът на макабаките — каза Ренарин. — Майка ми разказа тази история, когато бях дете.
Далинар поклати глава.
— Родени от скалите?
Старите истории рядко му звучаха смислено, макар че светилищата бяха канонизирали много от тях.
— Този мит споменава за Опустошенията в началото — продължи Навани. — Твърди, че те са унищожили народа на Парасафи.
— Но какво са били те?
— Войни — Навани отпи от виното. — Пустоносните са идвали отново и отново, опитвали са да прогонят хората от Рошар обратно в Преизподнята. Както са прогонили човешкия род — и Вестителите — от Селенията на Покоя.
— Кога са били създадени Сияйните рицари? — попита Далинар.
Навани сви рамене.
— Не знам. Може би са били воини от някое кралство или пък първоначално са били група наемници. Това лесно обяснява как са могли да станат тирани.
— Виденията ми не посочват да са били тирани — продължи той. — Може би това е истинската цел на виденията. Да ме накарат да повярвам в лъжи за Сияйните. Да ме накарат да им повярвам, може би да опитат да ме подмамят да повторя падението и предателството им.
— Не знам — обади се скептично Навани. — Не мисля, че си видял нещо неистинно за Сияйните. Легендите са единодушни, доколкото може да се каже за легенди, че Сияйните не винаги са били толкова лоши.