Върна се при моста. Войниците бяха преминали, а сега светлооките — включително Садеас с неговата украсена Броня — яздеха по моста. Каладин и хората му ги последваха и изтеглиха моста. Понесоха го на рамо пред армията и го свалиха в очакване на останалите мостове. Лопен и другите двама водоносци бяха с Газ; като че ли нямаше да имат неприятности задето не тичат. Това беше малка благословия.
Каладин усети как по челото му избива пот. Едва различаваше редиците на паршендите от другата страна на пропастта. Черно-червени мъже с готови лъкове и заредени стрели. Зад тях се извисяваше Кулата.
Сърцето на Каладин заби по-учестено. Духчета на очакването наскачаха около войниците, но не и около неговите хора. За чест на мъжете от Мост Четири, край тях нямаше и духчета на страха. Не, че не се бояха. Просто не бяха толкова ужасени, колкото останалите мостови отряди.
Вълнувай се, сякаш му нашепваше гласът на Тукс от неговото минало. Ключът към сражението не е отсъствието на страст, а овладяната страст. Вълнувай се от победата. Вълнувай се за хората, които защитаваш. Трябва да се вълнуваш за нещо.
Грижа ме е, помисли Каладин. Може и да съм един проклет глупак, но ме е грижа.
— Вдигай мостовете! — понесе се гласът на Газ над предните линии. Сержантът повтаряше заповедта на Ламарил.
Мост Четири тръгна, бързо обърна моста на една страна и го вдигна. По-ниските мъже застанаха в редица и снижиха моста от дясната си страна, а по-високите се приведоха зад тях и го задържаха стабилно. Ламарил ги стрелна с поглед и дъхът на Каладин секна.
Газ пристъпи напред и прошепна нещо на Ламарил. Светлоокият кимна бавно и не каза нищо. Прозвуча призивът за нападение.
Мост Четири нападна.
Иззад гърбовете им се понесе вълна от стрели, които прелитаха над главите на мостовите и се спущаха върху паршендите. Каладин тичаше със стиснати зъби. Трудно му беше да не се препъва в скалните пъпки и шистокорите. За щастие, макар хората му да бяха по-бавни от обичайното, пак си оставаха по-бързи от останалите отряди заради своята опитност и издръжливост. С Каладин начело Мост Четири успя да излезе пред другите.
Това беше важно, понеже Каладин насочи моста леко надясно, все едно заради тежестта на моста отстрани хората се бяха отклонили мъничко. Паршендите коленичиха и почнаха да припяват. Сред тях падаха алетските стрели и разсейваха някои, но другите зареждаха лъковете си.
Бъди готов…, каза си Каладин. Натисна по-силно и внезапно усети прилив на сила. Краката му вече не се напрягаха, дъхът му не свистеше. Може би това беше възбудата от битката или пък го обземаше вцепенение. Ала неочакваната сила му създаде леко усещане за еуфория. Чувстваше, че нещо се вълнува вътре в него и се смесва с кръвта му.
В този миг той като че ли теглеше моста подире си съвсем сам. Сякаш платното тегли кораба. Обърна се по-надясно и затича под по-голям ъгъл, като така напълно изложи и себе си, и хората си пред погледа на паршендите.
Те продължаваха да припяват и някак знаеха — без да получават заповеди — кога да пуснат стрелите. Придърпваха стрелите близо до мраморните си лица и се целеха в мостовите. Както се очакваше, мнозина бяха насочили стрелите си към Мост Четири.
Почти достатъчно близо!
Само още няколко мига…
Сега!
Каладин рязко се обърна наляво, тъкмо когато паршендите стреляха. Мостът се помести заедно с него и сега се движеше с лице към паршендските стрелци. Стрелите полетяха, забиха се в дървото и го пробиха. Отделни стрели изтрополяваха по камъка долу. Мостът кънтеше при попаденията.
Каладин чуваше отчаяни болезнени викове откъм другите мостове. Хората умираха. За някои от тях днес може би беше първи пробег. Никой от Мост Четири не извика, никой не падна.
Каладин отново обърна моста и хората му пак затичаха в друга посока, уязвими. Изненаданите паршенди отново сложиха стрели на тетивите. Обикновено стреляха на вълни. Това даваше на Каладин възможност, защото, докато те зареждаха, той обръщаше и ползваше масивния мост като щит.
Стрелите отново попаднаха в дървото. Останалите отряди отново завикаха. Зигзагообразното тичане на Каладин отново опази хората му.
Още веднъж, каза си Каладин. Сега идваше трудната част. Паршендите знаеха какво прави. Щяха да са готови да стрелят, когато той се обърне.
Обърна се.