Погледна го умоляващо.
Кръв на бащите ми, помисли изненадан Далинар. Тя плаче. Две малки сълзи.
Рядко я бе виждал така открита.
И ето, че я целуна.
Бе грешка. Знаеше го. И все пак я хвана, прегърна я здраво и притисна устни в нейните, неспособен да се сдържи. Тя омекна в ръцете му. Усети солта на сълзите й; те се стекоха до нейните устни и се спряха в неговите.
Отне дълго време. Много дълго. Чудно дълго. Умът му крещеше, като прикован затворник, заставен да наблюдава нещо ужасно. Но една частица от него бе искала това в продължение на десетки години — десетилетия, през които гледаше как брат му ухажва, взема и след това задържа единствената жена, която младият Далинар беше искал някога.
Бе си обещал никога да не допуска това. Бе отрекъл чувствата си към Навани в мига, в който Гавилар спечели ръката й. Далинар беше отстъпил.
Но усетът за нея — уханието й, топлината й — беше твърде сладък. Като избуяващо ухание той отми вината. За момент докосването изличи всичко. Не си спомняше страха при виденията, притесненията за Садеас, срама от миналите грешки.
Можеше да мисли само за нея. Красива, проницателна, деликатна и едновременно — силна. Притисна се до нея — нещо, на което да се опре, когато целият свят се бе обърнал срещу него.
Най-накрая прекрати целувката. Тя го погледна изненадано. Духчетата на страстта, подобни на мънички кристални снежинки, летяха във въздуха около тях. Отново го заля вината. Внимателно опита да я отблъсне, ала тя се хвана здраво за него.
— Навани — изрече той.
— Тихо — тя притисна глава до гърдите му.
— Не можем…
— Тихо — повтори тя по-настойчиво.
Той въздъхна, но не я пусна.
— Нещо лошо става с този свят, Далинар — тихо започна тя. — Кралят на Я Кевед е бил убит. Чух го току-що днес. Убит от шински Мечоносец в бели дрехи.
— Отче на Бурите! — отвърна Далинар.
— Нещо се случва — каза тя. — Нещо по-сериозно от войната ни тук, по-сериозно от Гавилар. Чувал ли си за странните неща, които казват умиращите? Повечето хора не обръщат внимание, но лекарите говорят за това. Бурегадателите шепнат, че бурите стават по-силни.
— Чувал бях — отвърна й той; трудно му беше да изрече думите, както бе омаян от нея.
— Дъщеря ми търси нещо — продължи Навани. — Понякога ме плаши. Толкова е настойчива. Убедена съм, че е най-интелигентната личност, която някога съм познавала. Нещата, които изследва… Далинар, тя вярва, че наближава нещо много опасно.
Слънцето доближава хоризонта. Вечната Буря идва. Истинското Опустошение. Нощта на Скърбите…
— Имам нужда от теб — каза Навани. — Знаех го от години, ала се боях, че вината ще те унищожи. Но не можах да остана настрана. Не и при начина, по който се отнасят с мен. Не и при това, което се случва по света. Уплашена съм, Далинар, и се нуждая от теб. Гавилар не бе мъжът, за когото всички го вземаха. Обичах го, но той…
— Моля те — спря я Далинар. — Не говори лошо за него.
— Хубаво.
Кръв на бащите ми! Ароматът й не можеше да напусне ума му. Усещаше се схванат, хванат за нея като някой, опрял се на камък по време на буря.
Тя го погледна.
— Добре, нека го кажем така — аз обичах Гавилар. Но теб обичам много повече от това. И съм уморена да чакам.
Той затвори очи.
— Как ще стане това?
— Ще намерим начин.
— Ще ни презрат.
— Лагерите и така не ми обръщат внимание и пръскат лъжи и слухове за теб. Какво повече могат да ни направят?
— Ще намерят какво. Засега светилищата не ме осъждат.
— Гавилар е мъртъв — повтори Навани и облегна глава на гърдите му. — Не съм била невярна съпруга приживе, макар Отецът на Бурите да е свидетел, че имах истинско основание. Светилищата могат да говорят, каквото си искат, но Аргументите не забраняват нашето обвързване. Традицията е различна от доктрината, а аз няма да се сдържам заради страха да не засегна някого.
Тя скръсти ръце. Далинар можеше да усети докосването на скритата й ръка на гърба си. Нежно докосване като за член на семейството.
— Не съм дошла, за да те утешавам, Далинар. Точно обратното.
— Моля те. Трябва ми време за размисъл.
— Няма да те оставя да ме отблъснеш. Няма да забравя, че това стана. Няма…