Мъжът хвърли поглед към взвода си, сякаш очакваше подкрепа.
— Искаш ли да започнеш сбиване, приятелю? — спокойно го попита Каладин. — Ако нараниш мостовите, чудя се кого ли ще накара Садеас да носи този мост.
Войникът изгледа Каладин, замълча, после се начумери, изпсува и си тръгна.
— И без това водата ви е пълна с крем — промърмори той и се върна при своите.
Хората от Мост Четири се отпуснаха, макар че получиха доста враждебни погледи от другите войници в строя. По изключение имаше нещо повече от навъсени физиономии. Надяваше се, че не са забелязали как един мостови отряд бързо и точно направи формация, използвана при боя с копия.
Каладин направи знак на хората си да стоят мирни и благодарно им кимна. Те отстъпиха, а Каладин подаде мехчето на Лопен.
Дребничкият мъж се усмихна криво.
— Отсега нататък ще пазя по-отблизо тези неща, ганчо.
Измери с очи войника, който опита да вземе водата.
— Какво? — попита Каладин.
— Е, разбираш ли, имам един братовчед във водоносните отряди — обясни Лопен. — Мисля си, че май ми дължи услуга за оня път, когато помогнах на приятелката на сестра му да се измъкне от някакъв тип, който се мъкнеше подире й…
— Имаш много братовчеди.
— Никога не стигат. Закачиш ли единия от нас, закачаш и останалите. Вие, сламени глави такива, май въобще не разбирате тая работа. Нищо обидно или такова, ганчо.
Каладин вдигна вежда.
— Не създавай неприятности на войника. Не и днес.
Скоро аз самият ще създам достатъчно неприятности.
Лопен въздъхна, но кимна.
— Добре. За теб.
Взе един мех.
— Сигурен ли си, че не искаш?
Каладин не искаше; стомахът му бе твърде развълнуван, но се насили, взе меха и отпи няколко глътки.
Скоро дойде време да преминат и да вдигнат моста за последния пробег. Нападението. Войниците на Садеас се строяваха в редици, светлооките яздеха нагоре-надолу и раздаваха заповеди. Матал повика отряда на Каладин напред. Армията на Далинар Колин бе изостанала заради по-голямата си численост.
Каладин зае мястото си в челото на моста. Отсреща паршендите се бяха строили с лъковете си на края на тяхното плато и наблюдаваха атаката. Пееха ли вече? На Каладин му се стори, че чува гласовете им.
Моаш бе от дясната страна на Каладин, а Скалата — от лявата. Само трима на линията на смъртта, защото бяха почти без хора. Беше поставил Шен в самия край, за да не види какво щеше да направи Каладин.
— Ще се подам отдолу, щом тръгнем — каза им Каладин. — Скала, ти поемаш. Гледай да поддържат темпото.
— Добре — отвърна Скалата. — Трудно ще е да носим без тебе. Имаме много малко хора и сме много слаби.
— Ще се оправиш. Трябва.
Както бяха застанали под моста, Каладин не можеше да види лицето на Скалата, но гласът му бе притеснен.
— Това, което ще опиташ, е опасно?
— Може би.
— Мога ли да помогна?
— Боя се, че не, приятелю. Но това, че питаш, ми дава сили.
Скалата не можа да отговори. Матал изрева на мостовите отряди да потеглят. Над тях полетяха стрелите, за да отвличат вниманието на паршендите. Мост Четири тръгна.
И тогава Каладин се наведе и изтича пред отряда. Лопен чакаше отстрани и му подаде торбата с бронята.
Матал изкрещя уплашено на Каладин, но отрядите вече се бяха затичали. Каладин се съсредоточи върху задачата си — да пази Мост Четири — и рязко пое Светлина от кесията на кръста си, без да изтегля много. Само колкото да получи повече енергия.
Сил полетя пред него като почти невидима вълничка във въздуха. Каладин развърза връвта на торбата, измъкна дрехата и неумело я нахлузи през главата си. Остави връзките отстрани и си сложи шлема, докато прескочи малка скална купчинка. Щитът дойде най-накрая, тракащ с кръстосаните отпред червени паршендски кости.
Дори и докато си нахлузваше бронята, Каладин беше много преди тежко натоварените мостови отряди. Краката му, заредени със Светлина на Бурята, бяха бързи и уверени.
Паршендските стрелци пред него рязко спряха песента си. Някои от тях свалиха лъковете, и въпреки че бе много отдалечен, за да види лицата им, той можеше да почувства яростта им. Каладин очакваше това. Беше се надявал на него.