Паршендите оставяха мъртъвците си. Не защото не ги беше грижа, а понеже смятаха за голяма обида да ги местят. Да докоснеш мъртвите беше грях. Ако бе така, някой, който оскверняваше труповете и ги носеше посред битката, беше нещо много по-лошо.
Каладин се приближи и паршендите подеха друга песен — бърза и буйна, повече напев, отколкото мелодия. Онези, които бяха свалили лъковете си, ги вдигнаха.
И опитаха да го убият с всичко, което имаха.
Към него полетяха стрели. Десетки. Не ги изстрелваха на прицелени вълни. Хвърчаха поотделно, бързо и отривисто; всеки стрелец пускаше срещу Каладин колкото може по-често. Върху него се стовари рояк от смърт.
Пулсът му забърза, Каладин сви вляво и отскочи от една малка издатина. Стрелите цепеха въздуха около него в опасна близост. Но поелите Светлината мускули реагираха бързо. Промушваше се между стрелите, обръщаше се в друга посока и се движеше нагоре-надолу.
Зад него Мост Четири влезе в обхвата на лъковете, но нито една стрела не полетя срещу тях. Никой не стреляше и към другите мостови отряди, понеже много от стрелците се целеха в Каладин. Стрелите заприиждаха по-бързо, хвърчаха около него и отскачаха от щита му. Една прелетя и поряза ръката му; друга удари шлема му и за малко да го събори.
От раната на ръката излезе Светлина, не кръв, и за изненада на Каладин порязването бавно започна да зараства; на кожата му се образува скреж, а от него изтичаше Светлина. Изтегли още и толкова се зареди, че светеше почти видимо. Навеждаше се, стрелкаше се, скачаше, тичаше.
Тренираните му рефлекси на боец се наслаждаваха на бързината, и той използваше щита, за да отбива стрелите във въздуха. Като че тялото му бе жадувало за това умение; сякаш бе роден, за да използва Светлината на Бурята. В началото на живота си бе съществувал отпуснат и безсилен. Вече бе излекуван. Не действаше над възможностите си — не, най-сетне ги бе достигнал.
Пороят от стрели го търсеше, за да го убие, но Каладин се извърташе между тях; получи още една драскотина на ръката, но останалите стрели отби с щита или нагръдната броня. Стрелите литнаха отново и той издигна щита, притеснен, че е твърде бавен. Ала стрелите промениха посоката си, зафучаха към щита и се забиха в него. Бяха притеглени към него.
Аз ги привличам към него! Спомни си всичките пъти на пробег с моста, и как стрелите се забиваха в дървото, близо до мястото, където ръцете му стискаха дръжките. Никога не успяваха да го улучат.
Колко ли време съм го правил?, запита се Каладин. Колко стрели съм притеглил към моста и съм отблъснал от себе си?
Нямаше време да мисли за това. Продължи да се движи и да се промъква. Усещаше как стрелите изсвистяват във въздуха, чуваше ги да профучават, усещаше треските, когато удареха камък или щита му и се счупваха. Беше се надявал, че ще отклони някои от паршендите, за да не стрелят срещу хората му, но не си беше представял какво ще се получи.
Една част от него ликуваше от вълнението да се навежда, да се промъква и да отбива пороя от стрели. Започна да забавя ход. Опита да вземе Светлина на Бурята, но тя не се появи. Сферите му бяха празни. Уплаши се, продължи да се движи бързо, ала стрелите започнаха да намаляват.
Изненадан, Каладин разбра, че мостовите отряди са се разделили и са оставили място, в което той да снове нагоре-надолу, докато те го подминаваха и поставяха мостовете си. Мост Четири бе на мястото си, по него премина кавалерията, за да атакува стрелците. Въпреки това някои от паршендите, още разгневени, продължиха да стрелят по Каладин. Войниците ги посякоха лесно, очистиха терена от тях и отвориха място за пехотата на Садеас.
Каладин свали щита си. Беше набучен със стрели. Едвам можа да си поеме дъх, и мостовите го наобиколиха с радостни викове и за малко да го съборят.
— Глупак! — каза му Моаш. — Бурята да те отнесе! Какво беше това? Какво си бе въобразил?
— Беше невероятно — обади се Скалата.
— Би трябвало да си мъртъв! — изрече и Сигзил, ала обичайно сериозното му лице бе прорязано от широка усмивка.
— Отче на Бурите — продължи Моаш и извади една стрела от дрехата върху рамото на Каладин. — Погледнете тук.
Каладин погледна надолу и с изумление видя в дрехата и ризата си поне десет дупки от стрели, които без малко не го бяха засегнали. Те стърчаха от кожата.