— Ще видим — каза той и усети пристъп на вина. Не толкова, че напълно да засенчи победата му, това, че бе успял да защити хората си, но все пак достатъчно, за да заглуши настроението от нея.
— И днес по много мостови отряди имаше стрелба. Знаете какво да правите.
Хората кимнаха и се затичаха да търсят ранени. Каладин остави един човек да наблюдава Шен — не знаеше какво друго да направи с него — и опита да не показва изтощението си, когато оставяше плувналата в пот, покрита с черупка броня в носилката на Лопен. Коленичи, за да прегледа медицинските си инструменти, ако потрябваха, и откри, че ръката му трепери и играе. Притисна я към земята, за да я успокои, и започна да вдишва и да издишва.
Студена, лепкава кожа, говореше си той на ум. Повдигане. Слабост. Очевидно беше в шок.
— Добре ли си, момко? — попита го Тефт и приклекна до него. Още носеше на ръката си превръзката върху получената преди няколко пробега рана, но тя не го спираше да носи моста. Не и когато бяха толкова малко хора като сега.
— Ще се оправя — отвърна му Каладин, извади един мех и го взе с треперещата си ръка. Едвам можа да го отвори.
— Не изглеждаш…
— Ще се оправя — повтори Каладин, отпи и свали съда с вода. — Важното е хората да са в безопасност.
— Смяташ да правиш това всеки път? Винаги, когато влизаме в битка?
— Всяко нещо, което ги предпазва.
— Не си безсмъртен, Каладин — меко му възрази Тефт. — И Сияйните е можело да бъдат убити, като всеки друг човек. Рано или късно някоя от тези стрели ще улучи врата вместо рамото ти.
— Светлината на Бурята лекува.
— Светлината на Бурята помага на тялото ти да оздравява. Струва ми се, че това са две различни неща. — Тефт положи ръка върху рамото на Каладин. — Не можем да те загубим, момко. Момчетата имат нужда от теб.
— Няма да отбягвам опасностите, Тефт. И няма да оставя хората да посрещат буря от стрели, ако мога да направя нещо по въпроса.
— Добре — каза му Тефт. — Ще оставиш неколцина от нас да излизат заедно с теб. Мостът може да се оправя и с двадесет и пет души, ако се налага. Това ни оставя няколко в повече, както каза Скалата. Басирам се, че някои от ранените от другите отряди, които ние прибрахме, са достатъчно добре, за да започнат да помагат в носенето. Няма да посмеят да ги изпратят обратно в старите им отряди, не и докато Мост Четири прави нещата, които направи днес и така подпомага цялостното настъпление.
— Аз… — Каладин спря. Можеше да си представи как Далет прави нещо подобно. Винаги казваше, че част от работата му като сержант е да опазва Каладин жив. — Добре.
Тефт кимна и се изправи.
— Бил си копиеносец, Тефт — каза му Каладин. — Не опитвай да го отричаш. Как си свършил тук, в тези мостови отряди?
— Тук ми е мястото — Тефт се обърна да ръководи търсенето на ранените.
Каладин седна, после легна и зачака сътресението да отмине. Чу нещо и отвори очи. Сил седеше с кръстосани крака на гърдите му. Зад нея армията на Далинар Колин бе започнала да се прехвърля на бойното поле и хората успяха да го направят, без да стрелят по тях. Садеас бе отрязал паршендите.
— Беше невероятно — каза Каладин на Сил. — Това, което направих със стрелите.
— Още ли мислиш, че си прокълнат?
— Не. Зная, че не съм. — Погледна към надвисналото небе. — Но това означава, че провалите ми са си били изцяло мои. Аз допуснах Тиен да умре, аз не помогнах на копиеносците си, на робите, които опитах да спася, на Тара…
От известно време не бе мислил за нея. Провалът му с нея бе различен от другите, но пак си беше провал.
— Ако няма проклятие или лош късмет, или някакъв бог в небето, който ми е разгневен, аз трябва да живея със съзнанието, че с малко повече усилие, с малко повече упражняване и умение, съм могъл да ги спася.
Сил се намръщи още повече.
— Каладин, трябва да оставиш това. Тези неща не са по твоя вина.
— Баща ми винаги казваше същото. — Усмихна се едва-едва. — „Преодолей мъката си, Каладин. Грижи се, но не твърде много. Поемай отговорност, но не обвинявай себе си. Защитавай, спасявай, помагай — но знай кога да се откажеш.“ Все едно да ходиш по много тънко въже. Как да го правя?
— Не знам. Не знам нищо за това, Каладин. Но ти се разкъсваш. Отвътре и отвън.
Каладин погледна в небето.
— Бе прекрасно. Аз бях буря, Сил. Паршендите не можеха да ме докоснат. Стрелите бяха нищо.