Най-умели бяха Белязаният и Моаш. Всъщност Моаш бе изненадващо добър. Каладин застана отстрани и загледа остроликия мъж. Беше съсредоточен, с напрегнат поглед и стисната челюст. Нападаше непрекъснато и в светлината на дванадесетте сфери правеше също толкова сенки.
Каладин си спомни как изпитваше подобна отдаденост. Прекара така една година след смъртта на Тиен; всеки ден достигаше предела на силите си. Решен бе да стане по-добър. Решен бе никога отново да не допусне друг човек да умре заради неговата липса на умения. Щеше да стане най-добрият в отряда си, а после и в цялата рота. Някои говореха, че бил най-добрият копиеносец в армията на Амарам.
Какво ли щеше да стане с него, ако Тара не го бе отклонила от пълната му отдаденост? Щеше ли сам да се унищожи, както твърдеше тя?
— Моаш — обади се Каладин.
Той спря и се обърна. Не развали стойката.
Каладин му махна да се приближи и другият неохотно дотича. Лопен им бе оставил няколко меха, закачени за връвчиците на грозд от бобинки. Каладин откачи единия и го хвърли на Моаш. Мъжът отпи и обърса уста.
— Ставаш добър — каза му Каладин. — Може би си най-добрият от нас.
— Благодаря — отвърна Моаш.
— Забелязах, че продължаваш упражнението, когато Тефт пуска останалите в почивка. Отдадеността е нещо хубаво, но не искам да се преработиш до изтощение. Искам да си една от примамките.
Моаш се усмихна широко. Всички мъже изразиха готовност да бъдат сред четиримата, които щяха заедно с Каладин да привличат вниманието на паршендите. Това бе чудо. Преди месеци Моаш — заедно с останалите — с удоволствие поставяше новите или слабите в началото на моста, за да бъдат улучвани от стрелите. Сега всички бяха доброволци за най-опасната работа.
Разбираш ли какво може да излезе от тези хора, Садеас, размишляваше Каладин. Ако не бе така зает да мислиш за това как да бъдат убити?
— Е, какво е при теб? — попита Каладин и посочи към площадката за упражнения. — Защо работиш толкова упорито? Какво искаш?
— Отмъщение — произнесе другият мрачно.
Каладин кимна.
— И аз загубих някого. Понеже не бях достатъчно добър с копието. Почти се убих от упражняване.
— Кой беше?
— Брат ми.
Моаш също кимна. Останалите мостови, както и той, гледаха на „тайнственото“ минало на Каладин със страхопочитание.
— Доволен съм, че се обучавах — поде Каладин. — И се радвам, че си така отдаден. Но трябва да внимаваш. Ако се бях убил от толкова работа, нямаше изобщо да има смисъл.
— Вярно е. Но между нас има разлика, Каладин.
Каладин вдигна вежда.
— Искал си да можеш да спасиш някого. Аз пък искам да убия някого.
— Кого?
Моаш замълча, после поклати глава.
— Някой ден може би ще ти кажа. — После се пресегна и стисна Каладин за рамото. — Щях да изоставя плановете си, но ти ми ги върна. Ще те пазя с живота си, Каладин. Кълна ти се в кръвта на бащите си.
Каладин срещна напрегнатия поглед на Моаш и му кимна.
— Добре. Иди помогни на Хобер и Йейк. Още имат да учат хвърлянията.
Моаш се запъти да направи, както му бе казано. Той не наричаше Каладин „сър“, и не го гледаше със същото нямо благоговение като останалите. Това караше Каладин да се чувства по-свойски с него.
През следващия час Каладин помагаше поотделно на всеки от хората. Повечето бяха прекалено нетърпеливи и се хвърляха в атака. Каладин им обясняваше колко са важни контролът и точността, които печелят повече битки от необуздания ентусиазъм. Те го слушаха и възприемаха. Все повече му напомняха за стария му отряд копиеносци.
Това го накара да се замисли. Спомни си как се чувстваше в началото, когато предложи на мъжете плана за бягство. Той търсеше нещо — начин да се бие, без значение колко опасно е. Някакъв шанс. Нещата се бяха променили. Сега имаше хора, с които се гордееше, приятели, които бе обикнал, и възможност — някаква — за стабилност.
Ако можеха да направят нещата с тичането и бронята както трябва, можеха да бъдат в безопасност. Може би толкова, колкото старият му отряд копиеносци. Оставаше ли бягството най-добрата възможност?