— Това е притеснено лице — произнесе един гръмовит глас. Каладин се обърна. Скалата дойде и се облегна на стената до него, скръстил мощните си ръце. — Лицето на водач, казвам аз. Винаги разтревожено. — Скалата вдигна рунтавата си рижава вежда.
— Садеас въобще няма да ни остави да изчезнем, особено след като сме толкова прочути.
Светлооките сред алетите смятаха за достойно за упрек някой да остави роби да избягат; това го правеше да изглежда безсилен. Залавянето на избягалите бе важно за запазването на репутацията.
— Каза го и преди — продължи Скалата. — Ще бием хората, които ще изпрати след нас, ще отидем в Карбрант, където няма роби. Оттам, на Върховете, при моите хора, които ще ни посрещнат като герои!
— Можем и да бием първия отряд, ако е достатъчно глупав да изпрати само няколко десетки хора. Но след това ще изпрати повече. Ами ранените ни? Оставяме ли ги тук да умрат? Или ги вземаме с нас и се движим много по-бавно?
Скалата бавно кимна.
— Казваш, че ни трябва план.
— Да — отвърна му Каладин. — Май това казвам. Или това, или оставаме тук… като мостови.
— Ха! — Скалата го взе за шега. — Въпреки новите брони, ние скоро ще умрем. Правим от себе си мишени!
Каладин помисли. Скалата е прав. Мостовите ще бъдат използвани, ден след ден. Дори ако Каладин свалеше смъртността до двама-трима души месечно — някога го смяташе за невъзможно, но сега беше постижимо — Мост Четири в сегашния си състав щеше да си е заминал за една година.
— Ще говоря със Сигзил за това — каза Скалата и потърка брадичката си между бакенбардите. — Ще мислим. Трябва да има начин да се излезе от този капан, начин да се изчезне. Фалшива следа? Отвличане на вниманието? Може би ще можем да убедим Садеас, че сме загинали при пробег с моста.
— Как ще го направим?
— Не знам — отговори Скалата. — Но ще мислим.
Кимна на Каладин и се отправи към Сигзил. Азишът се упражняваше с останалите. Каладин опита да говори с него за Хоид, но Сигзил — както обикновено неразговорлив — не бе пожелал да го обсъжда.
— Хей, Каладин! — викна му Белязаният. Той и още няколко по-напреднали минаваха през внимателно наблюдаваните от Тефт учебни боеве. — Ела да се биеш с нас. Покажи на тия глупци с каменни глави как се прави наистина.
И другите започнаха да го викат.
Каладин им махна да спрат и поклати глава.
Тефт дотърча с тежко копие на рамо.
— Момко — започна кротко той. — Мисля си, че ще е хубаво за бойния дух да им покажеш лично едно-две неща.
— Вече съм им дал указания.
— С копието ти вършиш чудеса. Много бавно, с много обяснения. Имат нужда да го видят. Да видят теб.
— Свършихме с това, Тефт.
— Да.
Каладин се усмихна. Тефт внимаваше да не изглежда ядосан или агресивен — изглеждаше, сякаш с Каладин водят обикновен разговор.
— Ти си бил сержант по-рано, нали?
— Това няма значение. Ела и им покажи някои прости хватки.
— Не, Тефт — отвърна Каладин по-сериозно.
Тефт го изгледа.
— Ще откажеш да се биеш на бойното поле, като оня рогоядец?
— Не е това.
— Какво е тогава?
Каладин опита да обясни.
— Когато времето настъпи, ще се бия. Но ако сега се оставя да ме увлече, ще бъда твърде нетърпелив. Ще искам да нападаме сега. Ще ми е трудно да изчакам, докато хората са готови. Вярвай ми, Тефт.
Тефт го огледа.
— Ти се боиш от това, момко.
— Какво? Не. Аз…
— Мога да го видя — настоя Тефт. — А съм го виждал и преди. Последния път, когато си се бил за някого, си загубил, да? И сега не искаш да се хващаш с това отново.
Каладин замълча и после се съгласи.
— Да.
Но имаше и нещо друго. Когато се бие отново, трябваше пак да стане мъжът от преди много време, онзи, когото наричаха Благословения от Бурята. Мъжът, пълен с увереност и сила. Не бе сигурен, че може отново да стане този мъж. Това го плашеше.
Хване ли отново копието, нямаше връщане назад.
— Добре — Тефт разтри брадичката си. — Надявам се да си готов, когато мигът настъпи. Защото тези тук ще имат нужда от теб.
Каладин кимна и Тефт се обърна към другите, за да им обясни нещо и да ги укроти.