64
Човек на крайностите
„Те излизат от ямата, двама мъртъвци, със сърце в ръце, и аз знам, че съм видял истинската слава.“
— Не можех да реша дали си сериозен или не — спокойно обясняваше Навани на Далинар, докато двамата се разхождаха бавно около високия походен дворец на Елокар. — През половината време изглеждаше, че ме ухажваш — намеци за флирт, а след това оттегляне. През другата половина бях сигурна, че не съм те разбрала правилно. А Гавилар бе толкова открит. Винаги предпочиташе да вземе това, което е пожелал.
Далинар кимна замислено. Носеше синята си униформа, а Навани бе в рокля в убит кестеняв цвят с плътен подгъв. Градинарите на Елокар бяха започнали да култивират тукашните растения. От дясната страна като ограда се издигаше висока до кръста виеща се лента от жълт шистокор. Каменообразното растение бе обрасло с малки гроздове бобинки; бисерните им черупки бавно се отваряха и затваряха, докато животинките дишаха. Приличаха на малки усти, които безмълвно и ритмично разговарят помежду си.
Далинар и Навани бавно изкачваха хълма. Той се движеше със сключени зад гърба ръце. Следваха ги почетната му гвардия и писарите на Навани. Някои изглеждаха притеснени от дългото време, което двамата прекарваха заедно. Колко ли от тях подозираха истината? Всички? Някои? Никои? Имаше ли това значение?
— Тогава нямах намерение да те подвеждам — тихо продължи той, за да пази думите си от любопитни уши. — Смятах да те ухажвам, но Гавилар заяви, че те харесва. И аз реших, че трябва да отстъпя.
— Само толкова? — попита го тя. Звучеше обидена.
— Не разбра, че аз те харесвам. Мислеше, че щом съм Ви запознал, му намеквам, че трябва да те ухажва. Отношенията ни често бяха такива; аз намирах хора, които той трябва да познава, и ги отвеждах при него. Много късно разбрах какво съм направил, когато съм те дал на Гавилар.
— „Дал“ си ме? Да не би да имам на челото си робско клеймо, за което не знам?
— Нямах предвид…
— О, стига — прекъсна го Навани и гласът й внезапно стана нежен.
Далинар потисна една въздишка; при все че вече бе съзряла, настроенията й винаги се меняха бързо като сезоните. Всъщност, това беше част от нейния чар.
— Често ли се отдръпваше пред него? — попита тя.
— Винаги.
— Това не стана ли досадно?
— Не мислех много за него — поде Далинар. — Когато мислех… да, бях разочарован. Но това бе Гавилар. Знаеш какъв беше. Силата на волята, изразът на вродено превъзходство. Винаги изглеждаше изненадан, когато някой му отказва, или когато светът не постъпва, както на него му се иска. Не ме принуди да се дръпна — просто нещата стояха така.
Навани кимна разбиращо.
— Няма значение — продължи Далинар. — Извинявам ти се за това, че съм те подвел. Аз… добре, беше ми трудно да дам воля на чувствата си. Боя се, че — понякога — позволявам твърде много от истинските ми чувства да се проявят.
— Е, мисля, че мога да ти го простя — отвърна му тя. — Въпреки че през следващите две десетилетия се постара да мисля, че ме ненавиждаш.
— Нищо такова не съм направил!
— О! А как иначе трябваше да тълкувам студенината ти? Честото ти излизане от стаята, щом вляза?
— Сдържах се — обясни Далинар. — Бях взел решението си.
— Изглеждаше като омраза — продължи Навани. — Макар че няколко пъти се питах какво ли криеш под каменния си поглед. Разбира се, тогава се появи Шшшш.
Както винаги при споменаването на името на жена му, той го чу като звука на тихо издухван въздух и то незабавно изчезна от ума му. Не можеше да чуе или да си спомни нейното име.
— Тя промени всичко — каза Навани. — Изглеждаше, че наистина я обичаш.
— Обичах я — призна Далинар. Наистина я бе обичал. Нали? Не можеше да си спомни нищо.
— Как изглеждаше тя? Имам предвид, според теб — бързо добави той. — Как я виждаше?
— Всички обичаха Шшшш — отговори му Навани. — Опитах се да я намразя, но накрая можех само леко да ревнувам.
— Ти? Да я ревнуваш? За какво?
— Защото — изрече Навани — тя ти прилягаше толкова добре, не правеше неуместни забележки, никога не тормозеше хората наоколо, винаги бе спокойна. — Усмихна се. — Като си мисля, наистина съм можела да я мразя. Но тя бе толкова мила. При все че не беше много… ммм…