— Ние сме техните защитници. Мост, напред!
Затичаха се от двора, съпроводени от радостни викове.
Баща ми не е луд, мислеше си Адолин, енергичен и нетърпелив, докато оръжейниците му поставяха Бронята.
Няколко дни се тормозеше от откритието на Навани. Въобще не е бил прав. Далинар Колин не отслабваше. Не страдаше от старческо слабоумие. Не беше страхливец. Далинар е бил прав, а Адолин — не. След доста размишления, Адолин взе решение.
Радваше се, че е грешал.
Усмихна се и сви пръстите на Бронираната си ръка, докато оръжейниците се преместваха от другата му страна. Не знаеше какво означават виденията, нито какво бе тяхното послание. Баща му явно бе някакъв пророк и това беше страшно за помисляне.
Но засега бе достатъчно, че Далинар не е безумен. Време беше да му повярва. В името на Отеца на Бурите, той заслужаваше това от синовете си.
Оръжейниците свършиха с бронята на Адолин. Отстъпиха, той излезе на слънцето и се пригоди към силата, скоростта и тежестта на Бронята. Нитер и още петима от Сините гвардейци се приближиха; един от тях водеше Чистокръвен. Адолин пое юздите, но най-напред разходи ришадиеца, за да може още по-добре да привикне с Бронята.
Скоро стигнаха плаца. Далинар, облечен в Бронята си, разговаряше с Телеб и Ламар. Сякаш се извисяваше над тях, докато сочеше на изток. Ротите вече се движеха към ръба на платото.
Адолин нетърпеливо доближи баща си. Видя как една фигура язди недалеч покрай източната страна на лагерите. Фигурата носеше яркочервена Броня.
— Татко? — посочи Адолин. — Какво прави там? Не трябва ли да чака да стигнем до лагера му?
Далинар вдигна поглед, махна на коняря да доведе Храбрец и двамата препуснаха. Тръгнаха да пресрещнат Садеас, следвани от десетина Сини гвардейци. Нима Садеас искаше да отмени атаката? Да не би да се притесняваше от ново поражение при Кулата?
Щом го доближиха, Далинар спря коня.
— Трябваше да си тръгнал, Садеас. Скоростта е важна, ако искаме да достигнем платото, преди паршендите да са взели скъпоценното ядро и да са си тръгнали.
Върховният принц кимна.
— Отчасти съм съгласен. Но най-напред трябва да проведем съвет. Далинар, ние щурмуваме Кулата! — Изглеждаше нетърпелив.
— Да, и?
— Проклятие, човече! — отвърна му Садеас. — Ти си този, който ми каза, че трябва да намерим начин да приклещим голяма войска на паршендите на някое плато. Кулата е най-доброто място. Те винаги пристигат там с големи сили, а две от страните й са недостъпни.
Адолин усети как кима в съгласие.
— Да — каза той. — Татко, той е прав. Ако можем да ги хванем натясно там и да ги ударим здраво…
Паршендите обикновено бягаха при тежки загуби. Това бе едно от нещата, които толкова проточваха войната.
— Това може да е повратната точка във войната — продължи Садеас с блеснал поглед. — Според писарите ми не са им останали повече от двадесет или тридесет хиляди души. Ще изпратят там десет хиляди — винаги правят така. Но ако можем да ги обкръжим и избием, можем почти да ги лишим от възможност да водят война на Равнините.
— Ще стане, татко — нетърпеливо додаде Адолин. — Това може да е случаят, който чакаме — който ти чакаш. Начин да обърнем войната, начин да нанесем такива загуби на паршендите, та да не могат да си позволят да продължат да воюват!
— Трябват ни войски, Далинар — каза Садеас. — Много. Колко хора можеш да изкараш? Максимумът?
— Веднага? Може би осем хиляди.
— Ще трябва — каза Садеас. — Успях да вдигна седем хиляди. Ще ги доведем всичките. Ела с хората си в моя лагер, ще вземем всичките ми мостови отряди и ще тръгнем заедно. Паршендите ще са стигнали първи — неизбежно е на плато, което е близо до тяхната страна — но ако сме достатъчно бързи, ще ги обкръжим там. Тогава ще им покажем на какво е способна една истинска алетска армия!
— Няма да излагам на опасност живота на хората от мостовете ти, Садеас — възрази Далинар. — Не знам дали мога да се съглася на изцяло обща атака.
— А — отвърна му Садеас. — Имам нов начин да използвам мостовите, и така не се губи толкова живот. Загубите им станаха почти никакви.
— Вярно? — попита Далинар. — Заради мостовите с броня ли? Какво те накара да промениш това?