Садеас вдигна рамене.
— Може би си ми повлиял. Както и да е, трябва да тръгваме. Заедно. При численост, равна на тяхната, не мога да рискувам да ги нападна и да те чакам да ме настигнеш. Искам да тръгнем заедно и да нападнем заедно, и да си съдействаме колкото можем повече. Ако още се притесняваш за мостовите, аз мога да нападна пръв и да завзема плацдарм, а след това ти да преминеш, без да излагаш на опасност живота на мостовите.
Далинар изглеждаше замислен.
Хайде, татко, мина през ума на Адолин. Ти чакаше за възможност да удариш паршендите силно. Ето я!
— Много добре — проговори Далинар. — Адолин, изпрати вестоносци да мобилизират от Четвърта до Осма дивизии. Хората да се готвят за марш. Да приключваме с тази война.
65
Кулата
„Виждам ги. Те са скалите. Те са мъстящите духове. Червени очи.“
Няколко часа по-късно Далинар и Садеас бяха застанали на скала, която откриваше гледка към самата Кула. Походът бе труден и дълъг. Платото беше далечно; по-нататък на изток не бяха удряли. Следващите плата не можеха да бъдат завзети. Паршендите можеха да дойдат толкова бързо, че вземаха ядрото преди идването на алетите. Понякога това ставаше и на Кулата.
Далинар се загледа.
— Виждам я — посочи той. — Още не са извадили ядрото!
Паршендите бяха обкръжили какавидата и я блъскаха с чукове. Черупката й обаче бе като дебел камък. Още удържаше.
— Трябва да си щастлив, че използваш мостовете ми, стари приятелю — Садеас засенчи лице с Бронираната си ръка. — Тези пропасти може би са твърде широки, за да ги прескочи един Броненосец.
Далинар кимна. Кулата бе огромна; дори изображенията й на картите не даваха добра представа за това. За разлика от другите плата не беше равна — приличаше на огромен, наклонен на запад клин, с огромна скала, стърчаща в подветрената посока. Бе твърде стръмна — а и пропастите там бяха прекалено широки — за да може да бъде приближена от изток или от юг. Само три близки плата можеха да служат като място за нападение; и трите бяха откъм западната или югозападната страна.
Пропастите между тези плата обикновено бяха големи, твърде широки, за да могат да бъдат покрити от мостовете. На двете съседни плата бяха събрани хиляди войници в синьо и зелено, по един цвят на всяко плато. Далинар никога не бе виждал по-голяма войска, изкарана срещу паршендите.
Броят им беше според очакваното. Бяха строени поне десет хиляди. Това щеше да е истинска битка, на каквато Далинар се бе надявал; битка, която да позволи да извадят голям брой алети срещу голяма сила на паршендите.
Може би бе настъпила. Повратната точка във войната. Да спечелят днес, и всичко ще се промени.
И Далинар засенчи лице, с шлем под мишницата. Със задоволство забеляза как разузнавателните отряди на Садеас пресичат на съседните плата, за да следят за идването на подкрепления за паршендите. Само защото бяха докарали толкова много в началото не означаваше, че няма други части на паршендите, които чакат да ги ударят по фланговете. Далинар и Садеас нямаше да бъдат изненадани отново.
— Ела с мен! — каза Садеас. — Да нападаме заедно! Една голяма атака по четиридесет моста!
Далинар погледна към мостовите отряди; много от хората лежаха изтощени на платото. Очакваха следващата си работа и най-вероятно се страхуваха от нея. Много малко носеха бронята, която Садеас бе споменал. Нападнеха ли двамата заедно, стотици от тези хора щяха да бъдат избити при щурма. Беше ли обаче това много различно от вършеното от Далинар, който нареждаше хората му да влязат в битка и да завземат платото? Не бяха ли и те част от същата армия?
Пукнатините. Не можеше да ги остави да се разширяват. Ако искаше да бъде заедно с Навани, трябваше да си докаже, че може да бъде твърд за другите неща.
— Не — каза той. — Аз ще нападна, но само след като си разчистил място за преминаването на моите мостови отряди. Дори това е повече, отколкото мога да си позволя. Никога не карай хората си да вършат нещо, което ти самият няма да свършиш.
— Ти нападаш паршендите!
— Никога няма да го направя, носейки един от онези мостове — отговори Далинар. — Съжалявам, стари приятелю. Не те осъждам. Така трябва да постъпвам.