Садеас поклати глава и сложи шлема си.
— Добре, ще трябва да стане така. Още ли смятаме да вечеряме заедно днес и да обсъждаме стратегията?
— Предполагам. Освен ако Елокар не получи припадък, задето и двамата сме пропуснали увеселението му.
Садеас изсумтя.
— Трябва да започне да свиква. Шест години увеселения всяка вечер започват да стават досадни. Освен това, съмнявам се да изпита друго освен ликуване, след като спечелим и лишим паршендите от една трета от войниците им. Ще се видим на бойното поле.
Далинар кимна, Садеас скочи от скалата, стъпи на земята долу и се присъедини към офицерите си. Далинар остана и се загледа в Кулата. Не само беше по-голяма от повечето плата, но беше и по-грапава, покрита с буцести образувания от втвърден крем. Формите им бяха обли и плавни, но много неравни — като поле, изпълнено с малки, завити от сняг стени.
Източният край на платото се издигаше в надвиснало над Равнините възвишение. Двете плата, които щяха да използват, бяха по средата на западната страна; Садеас щеше да заеме северното, а Далинар — да настъпи от другото под него, след като Садеас му отвори място за прехвърляне.
Трябва да изтикаме паршендите към югоизтока и да ги приклещим там, помисли си Далинар и разтри брадичката си. Всичко зависеше от това. Какавидата беше близо до върха, тъй че той и Садеас бяха в отлична позиция, за да изтласкат паршендите към ръба на скалата. Вероятно те щяха да го допуснат, защото щеше да им даде високата част на платото.
Ако се появеше втора войска на паршендите, тя щеше да е разделена от другите. Алетите можеха да се концентрират срещу обкръжените на върха на Кулата паршенди и едновременно да се отбраняват срещу новодошлите. Щеше да стане.
Усети, че става нетърпелив. Скочи на една по-малка издатина, после слезе по няколко стъпаловидни цепнатини на самото плато, където офицерите му го чакаха. След това обиколи скалата и провери Адолин. Младият мъж стоеше в Бронята си и направляваше ротите, които минаваха по подвижните мостове на Садеас на южното плато. Съвсем наблизо, хората на Садеас се приготвяха за щурма.
Групата облечени в брони мостови стоеше напред и се приготвяше в самия център на формацията на мостовите отряди. Защо им бе разрешено носенето на броня? Защо не и на останалите? Приличаше на черупката на паршендите. Далинар поклати глава. Нападението започна, мостовите отряди се затичаха пред армията на Садеас и първи приближиха Кулата.
— Къде искаш да нападнем, татко? — попита го Адолин, призова Меча си и го опря на рамо с острието нагоре.
— Там — посочи Далинар едно място на платото. — Приготви хората.
Адолин кимна и изкрещя заповедите.
По-напред мостовите започнаха да гинат.
Нека Вестителите ви насочват по пътя ви, нещастни хора, помисли си Далинар. Нека ме насочват и по моя.
Каладин танцуваше с вятъра.
Стрелите хвърчаха покрай него, минаваха близко, почти го целуваха с оцветените си стабилизатори от щърбокор. Трябваше да ги остави да минат близо и да накара паршендите да смятат, че почти са го убили.
Въпреки че още четирима мостови привличаха вниманието им, въпреки че и останалите хора от Мост Четири бяха украсени с костите на загинали паршенди, повечето от стрелците им се целеха в Каладин. Той беше символ. Живо знаме, което трябва да бъде унищожено.
Каладин се завъртя между стрелите и ги отблъсна с щита си. В него бушуваше буря; сякаш кръвта му бе заменена от ураганни ветрове. Затова връхчетата на пръстите му трептяха от енергия. По-нататък паршендите запяха гневната си напевна песен. Песента за онзи, който оскверняваше мъртвите им.
Каладин застана начело на примамките и остави стрелите да падат близо. Предизвикваше ги. Дразнеше ги. Канеше ги да го убият, докато не се свършат и вятърът не утихне.
Каладин спря и задържа дъх, за да удържи бурята вътре в себе си. Паршендите се принудиха да отстъпят пред частите на Садеас. Огромна армия, поне като за щурмовете на платата. Хиляди хора и тридесет и два моста. Въпреки Каладин, пет моста бяха паднали; хората им бяха избити.
Войниците не се бяха насочили през пропастта точно срещу стрелците, прицелили се в Каладин, но големият им брой принуди паршендите да се оттеглят. Неколцина отправиха изпълнени с омраза погледи към Каладин и направиха странен жест — доближиха ръка до дясното си ухо и го посочиха с пръст, преди окончателно да се отдръпнат.