Войниците вдигнаха копия и куриерите тръгнаха да предадат заповедите му. Далинар се завъртя, нападна паршендите, настъпи и увлече напред армията си. На север, частите на Садеас не мърдаха. Е, силите на Далинар щяха да свършат работата вместо него. Ако можеше да напредне тук, щеше да разсече паршендите на две, след това да смаже северната половина във войската на Садеас и да притисне южната към ръба на скалата.
Армията му го последва и Вълнението отново закипя. Той беше мощ; сила, по-голяма от Бронята; жизненост, по-голяма от младостта; умение, надхвърлящо цял житейски опит. Беше вихър от могъщество. Паршендите падаха под Острието му. Не можеше да сече плътта им, но косеше редовете им. Устремът им често караше мъртвите тела да падат покрай него напред, дори когато очите им горяха. Паршендите започнаха да развалят строя си, да бягат или да отстъпват. Той се усмихна под почти прозрачния си визьор.
Това бе животът; това бе контрол. Гавилар бе водачът, силата и същността на завоеванията им. Ала воинът бе Далинар. Враговете им се бяха покорили на властта на Гавилар, но Тоягата — ето кой ги бе разгромил, този, който се бе дуелирал с главатарите им и бе убил най-добрите им Броненосци.
Далинар изкрещя към паршендите и цялата им линия се огъна, после се разпадна. Алетите се втурнаха напред с радостни викове. Далинар се присъедини към хората си и настъпваше начело, за да застигне бягащите бойни двойки на паршендите, които бягаха на север или на юг и опитваха да се обединят с по-големи отряди.
Застигна една двойка; единият се обърна да го задържи с чук, но Далинар го посече, после хвана другия и го събори с едно движение на ръката. Усмихнат, той вдигна Меча си над главата и се надвеси над войника.
Онзи се търкулна неумело и държеше ръката си, несъмнено счупена при падането му. С ужас погледна Далинар и около него се понесоха духчета на страха.
Той бе само юноша.
Далинар замръзна; Мечът му бе издигнат над главата, мускулите стегнати. Тези очи… това лице… Паршендите може и да не бяха хора, но чертите и изражението им бяха същите. Като оставим шарената кожа и странните черупчести израстъци, това момче можеше да бъде коняр в конюшните на Далинар. Какво виждаше той над себе си? Безлико чудовище в непробиваема броня? Каква бе историята на младостта му? Трябва да е бил дете, когато Гавилар бе убит.
Далинар отстъпи и Вълнението изчезна. Един Син гвардеец мина край него и стовари меча си върху врата на момчето. Далинар вдигна ръка, но всичко бе прекалено бързо, за да може да го спре. Войникът не забеляза движението му.
Той свали ръка. Хората му тичаха около него и преследваха бягащите паршенди. Повечето от неприятелите все още се биеха и отблъскваха Садеас от едната страна и Далинар от другата. Източният край на платото бе близо до дясната страна на Далинар — той бе излязъл срещу паршендите като копие, бе пробил центъра им и ги бе разсякъл на север и на юг.
Около него лежаха мъртвите. Много от тях лежаха върху лицата си, ударени в гърба от копията или стрелите на далинаровата войска. Някои бяха още живи, макар и умиращи. Те си тананикаха или нашепваха странна натрапчива песен. Песента, която си припяваха, когато очакваха смъртта си.
Песента-шепот се издигаше като проклятията на духовете при Похода на душите. Далинар винаги смяташе смъртната песен за най-хубавата от всички песни на паршендите. Издигаше се над ръмженето, звънтежа и крясъците на битката. Както винаги, всеки от тях пееше в пълна хармония с останалите. Като че ли можеха да чуят същата мелодия някъде отдалеч и да я пеят със стържещо дихание през окървавените си, покрити с пяна устни.
Кодексът — мина през ума на Далинар, когато се обърна към сражаващите се войници. Не искай от хората си жертва, която ти самият не би направил. Не ги карай да се бият при условия, в които ти самият не би се сражавал. Не нареждай на никого да върши нещо, което ти самият не би извършил.
Призля му. Това не бе хубаво. Не бе славно. Не беше сила, мощ или живот. То бе противно, отблъскващо и долно.
Но те убиха Гавилар, помисли си той; търсеше как да превъзмогне внезапно появилото се призляване.
Обедини ги…
Някога Рошар е бил обединен. Това включвало ли е паршендите?
Не знаеш дали можеш да вярваш на виденията или не, продължи той да беседва със себе си, а почетната му гвардия се строяваше зад него. Могат да идват от Нощната пазителка или Пустоносните. Или могат да са нещо съвършено различно.