В този миг усети, че възраженията му са слаби. Какво искаха виденията от него? Да донесе мир в Алеткар, да обедини народа му и да действа справедливо и почтено. Не можеше ли да съди за виденията по тези резултати?
Нарами Меча си и тържествено закрачи между падналите към северната линия, където паршендите бяха обкръжени между неговите хора и тези на Садеас. Призляваше му все повече.
Какво ставаше с него?
— Татко! — гласът на Адолин бе притеснен.
Далинар се обърна към сина си, който тичаше към него. Бронята на младия човек беше опръскана с кръвта на паршендите, но Мечът му блестеше както винаги.
— Какво правим? — задъхано попита Адолин.
— За какво? — попита го Далинар.
Адолин се обърна и посочи на запад, към платото, разположено на юг от мястото, където армията им бе започнала щурма преди повече от час. Там през пропастта прескачаше втора огромна войска от паршенди.
Далинар вдигна забралото си и свежият въздух мина през запотеното му лице. Пристъпи напред. Бе предвидил тази възможност, но някой трябваше да даде сигнал. Къде бяха разузнавачите? Какво беше…
Замръзна.
Разтреперан, той се запъти към една от загладените, издути скални бабуни, разпилени навсякъде по Кулата.
— Татко? — извика Адолин и се затича след него.
Далинар се изкачи, насочи се към върха на скалата и остави Меча си. Изкачи издатината, застана и се загледа над своите войски и паршендите. На север, към Садеас. Адолин се изкачи до него и вдигна наличника си с облечената в желязо ръка.
— О, не… — прошепна той.
Армията на Садеас се оттегляше през пропастта на северното странично плато. Половината от нея вече бе минала оттатък. Осемте мостови отряда, които бе дал на Далинар, се бяха изтеглили.
Садеас изоставяше Далинар и войските му, обкръжени от трите страни от паршендите, сами на Пустите равнини. И вземаше всичките мостове със себе си.
66
Кодекс
„Тези напеви, това пеене, тези стържещи гласове.“
Каладин уморено махна превръзката от раната на Белязания, за да провери шевовете и да я смени. Стрелата бе ударила от дясната страна на глезена, бе отскочила от изпъкналостта на малкия пищял и бе ожулила мускулите отстрани на крака.
— Имал си голям късмет, Белязан — каза Каладин, докато слагаше новата превръзка. — Отново ще ходиш с него, стига да не го товариш, докато не се излекува. Някои от хората ще те отнесат обратно в лагера.
Зад тях битката вилнееше. Сега сражението бе надалеч, върху източния ръб на платото. Отдясно на Каладин, Тефт пиеше, докато Лопен наливаше вода в устата му. По-възрастният мъж се намръщи и взе меха от Лопен със здравата си ръка.
— Аз не съм инвалид — отсече той.
Замаяността му бе преминала, но все още беше слаб.
Каладин седна и се почувства изцеден. Когато Светлината на Бурята се изчерпеше, той оставаше изтощен. Това скоро щеше да премине; от първото нападение бе изтекло повече от час. В кесията си носеше още няколко заредени сфери; насили се да не издърпа Светлината им.
Изправи се, за да събере хора, които да отнесат Белязания и Тефт към другата страна на платото, в случай, че сражението се развиеше зле и трябваше да се оттеглят. Но това не бе вероятно; когато провери за последно, алетските войници се оправяха добре.
Отново огледа бойното поле. Видяното го накара да замръзне.
Садеас се оттегляше.
В началото изглеждаше толкова невъзможно, че Каладин не успя да го възприеме. Да не би Садеас да обръщаше хората си, за да атакува в друго направление? Не — ариергардът вече бе преминал през мостовете и знамето на Садеас приближаваше. Или Върховният принц беше ранен?
— Дрей, Лейтен, вземете Белязания. Скалата и Пеет, вие вземате Тефт. Отивате на западната страна на платото и се готвите за бягство. Останалите заемате позиция по моста.
Мъжете, едва сега забелязали ставащото, започнаха да действат, но бяха притеснени.
— Моаш, идваш с мен — каза Каладин и забърза към моста им.