Моаш се затича покрай него.
— Какво става?
— Садеас се измъква — отвърна Каладин и видя вълната от войници в червено и зелено да се изтеглят от линията на паршендите като разтопен восък. — Няма причина за това. Битката едва е започнала, а и неговите хора побеждаваха. Единственото обяснение ми изглежда, че Садеас може да е бил ранен.
— Защо да изтеглят цялата армия заради това? — възрази му Моаш. — Да не мислиш, че е…
— Знамето му още се вее — посочи Каладин. — Тъй че вероятно не е мъртъв. Освен ако не го държат, за да не изпаднат войниците в паника.
Той и Моаш достигнаха страната на моста. Зад тях останалите от отряда бързаха да се строят в редица. Матал бе от другата страна на пропастта и говореше с командира на ариергарда. След бърза размяна на думи, Матал пресече, затича се покрай мостовите отряди и нареждаше да се приготвят за носене. Погледна отряда на Каладин, но видя, че са готови, и продължи нататък.
От дясната страна на Каладин, на съседното плато — откъдето Далинар бе започнал атаката си — осемте дадени назаем мостови отряда се изтеглиха от бойното поле и преминаха на тяхното плато. Заповядваше им светлоок офицер, когото той не познаваше. Зад тях, по-нататък на югозапад, се бе появила нова войска на паршендите, която се изсипваше на Кулата.
Садеас достигна пропастта. Боята на Бронята му светеше на слънцето; по нея нямаше и една драскотина. Всъщност, цялата му почетна гвардия нямаше загуби. Бяха отишли на Кулата, но се бяха оттеглили от боя. Защо?
И тогава Каладин го видя. Войската на Далинар Колин, която се биеше на горния склон на клина, бе обкръжена. Новата сила на паршендите заемаше позициите на Садеас; той би трябвало да пази отстъплението на Далинар.
— Изоставят го! — каза Каладин. — Това е било капан. Примамка. Садеас оставя Върховния принц Колин — и всичките му войници — да умрат.
Каладин отиде към края на моста и се забута между войниците, които слизаха от него. Моаш изруга и го последва.
Каладин не бе сигурен защо си проправя път с лакти към следващия мост — Мост Десет — където минаваше Садеас. Може би искаше със сигурност да види, че Садеас не е ранен. Може би все още бе смаян. Това бе предателство в огромен размер, достатъчно отвратително, та предателството на Амарам по отношение на Каладин да изглежда почти обикновено.
Садеас препусна по моста; дървото потракваше. Придружаваха го двама светлооки в редовна униформа; и тримата държаха шлемовете си под мишница, все едно бяха на парад.
Почетната гвардия спря Каладин и го изгледа враждебно. Все пак, бе достатъчно близо, за да види, че Садеас наистина бе напълно невредим. Достатъчно наблизо бе, за да разгледа добре гордото лице на Садеас, докато той обръщаше коня си, за да погледне отново Кулата. Втората войска на паршендите заобиколи армията на Колин и капанът щракна. Дори и без тях, той нямаше мостове. Не можеше да се оттегли.
— Казах ти, стари приятелю — произнесе Садеас с тих, но ясен глас, който надви далечните крясъци. — Казах ти, че някой ден тази твоя чест ще те убие.
Поклати глава.
Обърна коня си и напусна бойното поле.
Далинар съсече една паршендска бойна двойка. Винаги се явяваше още някоя, за да я замени. Стисна челюст, зае Вятърна позиция и мина в отбрана; държеше малката височинка на склона на хълма и действаше като скала, в която вълната на настъпващите паршенди да се разбие.
Садеас бе планирал отстъплението си добре. Хората му не се бяха изтощили; било им е заповядано да се бият така, че да могат лесно да се оттеглят. А и разполагаше с цели четиридесет моста, по които да се изнесе. Това му позволи да изостави Далинар бързо. Далинар веднага нареди на хората си да настъпят, надявайки се да хване Садеас, докато мостовете още бяха поставени, ала не успя. Мостовете на Садеас се изтегляха, а цялата му армия вече беше отсреща.
Адолин се биеше наблизо. Бяха двама уморени Броненосци срещу цяла армия. Броните им бяха поели страшно много удари. Нито един опасен, но изпускаха ценна Светлина на Бурята. Струйките й се издигаха като песните на умиращите паршенди.
— Предупредих те да не му вярваш! — изкрещя Адолин, докато се биеше и съсичаше двойка паршенди; после пое вълна от стрели, пуснати от отряд разположени наблизо стрелци. Стрелите се посипаха по Бронята на Адолин и одраскаха боята; една се заби в някаква пукнатина и я разшири.
— Казах ти — продължи да вика Адолин, свали ръка от лицето си и посече следващата двойка паршенди, преди да са успели да стоварят чуковете си върху него. — Казах, че е истинска змиорка!