— Знам! — извика му в отговор Далинар.
— Ние се набутахме в това! — продължи Адолин, сякаш не бе чул баща си. — Оставихме го да ни лиши от мостовете ни. Оставихме го да ни доведе на платото преди пристигането на втората войска на паршендите. Оставихме го да води разузнаването. Дори предложихме начина на атака, който щеше да ни остави обкръжени без подкрепата му!
— Знам — сърцето на Далинар се обръщаше.
Садеас извършваше обмислено, внимателно планирано и много сериозно предателство. Садеас не бе победен, не се бе оттеглил в търсене на безопасност — при все че несъмнено щеше да твърди това в лагера. Катастрофа. Паршендите били навсякъде. Съвместното им нападение нарушило баланса и — за нещастие — бил принуден да се оттегли и да остави приятеля си. Е, може би някои от хората му щяха да говорят, да кажат истината, и останалите Върховни принцове несъмнено щяха да разберат какво всъщност е станало. Ала никой нямаше да се изправи открито срещу Садеас. Не и след такъв важен и победоносен ход.
Хората в лагерите ще го приемат. Другите Върховни принцове изпитваха твърде силна неприязън към Далинар, за да вдигат шум. Единствено Елокар би могъл да каже нещо, ала Садеас го бе обсебил напълно. Това измъчваше сърцето на Далинар. Всичко ли е било преструвка? Може ли да се е заблуждавал за Садеас толкова дълбоко? Ами разследването, което оправда Далинар? Ами техните планове и спомени? Всичко е било лъжа?
Аз спасих живота ти, Садеас. Далинар гледаше как знамето му се оттегля през съседното плато. Посред тази далечна група ездачът с пурпурната Броня се обърна и погледна назад. Садеас гледаше как Далинар се бие за живота си. Задържа се за миг, после обърна и продължи.
Паршендите обкръжаваха предната позиция, където Далинар и Адолин се биеха начело на армията и надвиваха гвардията му. Той скочи и уби още една двойка вражески войници, но получи още един удар по ръката. Паршендите го наобиколиха и гвардията започна да се огъва.
— Изтегляй се! — извика той на Адолин и започна да се отдръпва към своите.
Младежът изруга, но изпълни заповедта. И двамата се оттеглиха зад предната линия на отбраната. Далинар задъхан свали напукания си шлем. Беше се бил достатъчно време без да спре, та се задъха въпреки Бронята си. Остави един от гвардейците да му подаде мех, и Адолин направи същото. Далинар изля топлата вода в устата и върху лицето си. Имаше металния вкус на дъждовната вода.
Адолин приближи меха и изстиска водата в устата си. Срещна погледа на Далинар; лицето му бе измъчено и мрачно. Той знаеше. Както и Далинар. Както — най-вероятно — и хората. Нямаше да оцелеят от тази битка. Паршендите не пощадяваха никого. Далинар се стегна и се приготви за нови обвинения от страна на Адолин. Момчето е било право през цялото време. Каквито и да са били виденията, бяха подвели Далинар поне в едно отношение. Доверяването на Садеас ги бе довело до провал.
Съвсем наблизо мъжете умираха с крясъци и проклятия. Далинар гореше от желание да се бие, но трябваше да отпочине. Загубата на Броненосец заради изтощение нямаше да помогне на хората му.
— Е? — попита той Адолин. — Кажи го. Аз ни доведох до гибел.
— Аз…
— Това е моя грешка — продължи Далинар. — Въобще не биваше да излагам на опасност дома ни заради тези глупави сънища.
— Не — възрази Адолин. Звучеше изненадан от собствените си думи. — Не, татко. Грешката не е твоя.
Далинар загледа сина си. Не това бе очаквал да чуе.
— Какво би направил иначе? — попита го Адолин. — Би ли спрял да опитваш да направиш нещо по-добро от Алеткар? Би ли станал като Садеас или останалите? Не. Не бих желал да ставаш такъв човек, татко, независимо какво бихме спечелили от това. В името на Вестителите, ще ми се Садеас да не ни беше примамил тук, но няма да те обвинявам за неговата измама.
Адолин се пресегна и хвана Бронираната ръка на Далинар.
— Прав си да се придържаш към Кодекса. Прав беше да опиташ да обединиш Алеткар. А аз бях глупак, задето ти се противях при всяка стъпка. Може би, ако не бях похабил толкова време да ти преча, нямаше да видим този ден.
Далинар изумено премигна. Адолин ли произнасяше тези думи? Какво се беше променило в момчето? И защо произнасяше думите сега, при най-страхотното поражение на Далинар?