Всички от отряда бяха станали и се споглеждаха; погледите бяха неловки.
— Не тръгваме без теб — каза Сигзил. Много от останалите кимнаха.
— Ще ви настигна — отговори им Каладин. — Не можем да изоставим онези хора.
— Каладин, момко… — започна Тефт.
— По-късно можем да говорим и за мен — прекъсна го Каладин. — Може да дойда с вас, после да се промъкна обратно в лагера, за да измъкна ранените. Засега, събирайте оръжие от труповете.
Стояха неподвижни.
— Това е заповед, хора!
Започнаха да действат без оплаквания и се втурнаха да обират изоставените от Садеас мъртви тела. Каладин остана сам при моста.
Все още бе неспокоен. Не беше само заради ранените в лагера. Какво тогава? Възможността бе невероятна. Когато бе роб, щеше да му се наложи да убива за нещо такова. Възможност да изчезнат, считани за мъртви? Мостовите нямаше да трябва да се бият. Бяха свободни. Защо тогава беше толкова притеснен?
Каладин се обърна да огледа хората си и с изненада видя, че някой стои до него. Жена от прозрачна бяла светлина.
Беше Сил. Никога не я бе виждал такава — висока цял човешки ръст, ръцете й събрани пред нея, косата и роклята се развяваха по вятъра. Не бе допускал, че може да стане толкова голяма. Тя ужасено гледаше на изток с широко отворени и пълни със скръб очи; лицето на дете, което вижда жестоко убийство и губи невинността си.
Каладин бавно обърна поглед в същата посока. Към Кулата.
Към изпадналата в безнадеждно положение армия на Далинар Колин.
Гледката го стисна за сърцето. Сражаваха се толкова отчаяно. Обкръжени. Изоставени. Предадени, за да умрат.
Имаме мост, сети се Каладин. Ако можем да го нагласим… Повечето от паршендите се занимаваха с алетската войска, и край пропастта имаше само символична резервна част. Бяха достатъчно малко, та мостовите да могат да ги удържат.
Не. Това беше безумие. Хиляди паршенди препречваха пътя на Колин към пропастта. И как щяха мостовите да поставят моста си без стрелци с лък, които да ги прикриват?
Няколко от хората се върнаха от събирането на оръжие. Скалата застана до Каладин, погледна на изток и изражението му помрачня.
— Това е ужасно — каза той. — Не можем ли да помогнем с нещо?
Каладин поклати глава.
— Ще бъде самоубийство, Скала. Ще трябва да правим пълен пробег без армия зад гърба си.
— Не можем ли просто да се върнем малко назад? — попита Белязаният. — Да изчакаме и да видим дали Колин може да си пробие път до нас? Ако може, слагаме моста.
— Не — отговори му Каладин. — Ако сме надалеч, Колин ще ни вземе за разузнавачи на Садеас. Ще трябва да напреднем към пропастта, иначе няма да тръгне насреща ни.
Щом чуха това, мостовите пребледняха.
— Освен това — продължи Каладин — ако някак спасим част от тези хора, те ще говорят, и Садеас ще разбере, че сме живи. Ще ни преследва и ще ни убие. Върнем ли се, губим възможността да се освободим.
Останалите мостови кимнаха. Дойдоха и другите със събраното от тях оръжие. Време беше да тръгват. Каладин опита да задуши чувството за безнадеждност в себе си. Далинар Колин вероятно бе като останалите. Като Рошоне, Садеас, като всеки друг светлоок. С преструвки за добродетел, но развален отвътре.
Но с него има хиляди тъмнооки войници, настояваше една част от Каладин. Мъже, незаслужили такава ужасна съдба. Мъже като стария ми отряд копиеносци.
— Нищо не им дължим — прошепна Каладин. Стори му се, че вижда синьото знаме на Далинар Колин в челото на армията му. — Ти си ги забъркал в това, Колин. Няма да допусна хората ми да загинат за теб. — И обърна гръб на Кулата.
Сил продължаваше да стои до него и да гледа на изток. Отчаянието на лицето й направо му свиваше сърцето.
— Вятърните духчета привлечени ли са от вятъра — тихо попита тя — или те го правят?
— Не знам — отвърна й Каладин. — Има ли значение?
— Може би не. Знаеш ли, аз си спомних какъв дух съм.