А и Навани.
Тъкмо сега започнах да я ухажвам, рече си той. Шест пропилени години. Цял живот пропилян. И сега тя ще трябва да скърби отново.
Това го накара да вдигне ръце и да стъпи здраво на камъка. Отблъскваше паршендите. Бореше се. За нея. Нямаше да допусне да падне, докато все още има сили.
Бронята на Адолин също пропускаше. Младежът все повече се напрягаше, за да защитава баща си. Не обсъждаха да прескочат пропастта и да избягат — пропастите бяха много широки и шансът беше нищожен — но те не биха изоставили хората си на смърт. Той и Адолин бяха живели според Кодекса. Според него щяха и да умрат.
Далинар отново замахна, застана до сина си и двамата се биеха в недосегаемия маниер на двойка Мечоносци. В шлема потта се стичаше по лицето му; хвърли последен поглед към изчезващата армия на Садеас. Вече едвам се виждаше на хоризонта. Положението на Далинар му даваше отлична гледка на запад.
Проклет да бъде този човек заради…
Заради…
Кръв на моите бащи, какво е това?
През западното плато към Кулата тичаше малък отряд. Един мостови отряд с моста си.
— Не може да бъде — произнесе Далинар, отдръпна се от боя и остави Синята гвардия — останките от нея — да заемат позиция и да го защитават. Не можа да повярва на очите си и вдигна наличника на шлема. Остатъкът от армията на Садеас си бе тръгнал, но този мостови отряд беше останал. Защо?
— Адолин — изрева той и посочи с Острието; прилив на надежда го заля отвътре.
Младият мъж се обърна, проследи жеста на Далинар и замръзна.
— Невъзможно! — извика и той. — Що за капан е това?
— Много глупав, ако е капан. Вече сме мъртви.
— Но защо ще ги изпраща обратно? С каква цел?
— Има ли значение?
За миг и двамата се спряха насред сражението. И двамата знаеха отговора.
— Щурмови отряди! — извика Далинар и се обърна към войските си. Отче на Бурята, толкова малко от тях бяха оцелели. По-малко от половината от осемте хиляди.
— Стройте се — нареди Адолин. — Готови за марш! Ще си пробием път през тях, хора. Събирайте всички. Имаме само един шанс!
Нищожен, помисли си Далинар и свали забралото. Ще трябва да си пробием път през войската на паршендите. Дори и да достигнеха ръба, най-вероятно щяха да намерят отряда мъртъв, а моста съборен в пропастта. Стрелците на паршендите вече се строяваха; бяха повече от сто. Предстоеше касапница.
Ала имаше надежда. Малка, скъпоценна надежда. Ако армията му паднеше, щеше да е паднала в опит да я последва.
Далинар вдигна високо Меча си, усети да го обземат сила и решителност и настъпи начело на хората си.
За втори път през деня Каладин тичаше към позицията на паршендите с вдигнат щит, облечен в броня, направена от останките на паднали неприятели. Може би трябваше да се чувства погнусен от стореното. Ала то не бе по-лошо от стореното от паршендите — убили Дуни, Картите и онзи безименен мъж, който се отнесе добре с Каладин през първия му ден като мостови. Каладин още носеше сандалите му.
Ние и те, мина през ума му. Войникът можеше да мисли само така. Днес Далинар Колин и хората му бяха част от „ние“.
Един отряд паршенди бяха видели мостовите и заемаха позиция с лъковете си. За щастие, и Далинар бе видял хората на Каладин — армията в синьо започваше да си пробива път към спасението.
Нямаше да стане. Паршендите бяха твърде много, а войската на Далинар — твърде изтощена. Още една катастрофа. Но Каладин настъпи с широко отворени очи.
Това е моят избор, минаваше през ума му, докато паршендските стрелци се строяваха. Не е някакъв гневен бог, който ме наблюдава, нито духче, което си бие шеги, нито някакъв обрат на съдбата. Аз съм. Аз избрах да последвам Тиен. Аз избрах да тръгна срещу Броненосеца и да спася Амарам. Аз избрах да избягам от робските ями. И сега аз избирам да опитам да спася тези хора, макар и да знам, че вероятно няма да успея.
Паршендите пуснаха стрелите си и Каладин усети възторг. Умората се изпари, изтощението изчезна. Не се биеше за Садеас. Не работеше, за да напълни нечии джобове. Биеше се, за да защитава.
Стрелите свистяха към него, той направи дъга с щита си и ги попиля. От всички страни прииждаха нови и търсеха плътта му. Той просто стоеше пред тях, подскачаше, когато летяха към бедрата му, обръщаше се, щом се носеха към раменете му, вдигаше щита, за да предпази лицето си. Не беше лесно; доста стрели минаха близо край него и одраскаха нагръдната броня или наколенниците. Ала нито една не удари. Той бе…