Нещо не беше наред.
Извъртя се между две стрели, ала объркан.
— Каладин! — викна му Сил и прелетя наблизо, отново станала мъничка. — Там!
Тя посочи към другото плато, от което Далинар бе извършил нападението си. Голям отряд паршенди се бе прехвърлил там; бяха застанали на колене с готови лъкове. Не целеха него, а незащитената страна на Мост Четири.
— Не! — изкрещя той и от устата му излезе малко облаче Светлина. Обърна се и затича през каменистото плато към отряда. Към гърба му полетяха стрели. Една удари бронята на гърба, ала отхвърча. Друга чукна шлема му. Той прескочи една пукнатина и се втурна с цялата сила, която му даваше Светлината на Бурята.
Паршендите стреляха. Имаше поне петдесетина. Щеше да стигне твърде късно. Щеше да…
— Мост Четири! — изрева Каладин. — Странично носене надясно!
Не бяха го упражнявали със седмици, но обучението им си пролича — направиха го без въпроси и обърнаха моста настрана, щом стрелците отпуснаха тетивите. Роякът стрели удари моста и се забоде в дървото. Каладин изпусна въздишка на облекчение и достигна отряда; те бяха забавили стъпка, за да носят моста на едната му страна.
— Каладин! — извика Скалата и посочи с пръст.
Каладин се обърна и видя — стрелците отзад, на Кулата, се приготвяха за голям залп.
Отрядът беше незащитен. Паршендите пуснаха стрелите.
Той отново извика, и Светлината на Бурята изпълни въздуха наоколо — всяка частица, която имаше, Каладин вложи в щита си. Крясъкът отекваше в ушите му; Светлината направо избухна от него, и дрехите му замръзнаха и изпукаха.
Стрелите затъмниха небето. Нещо го удари, протяжен тласък, който го отхвърли назад към мостовите. Удари се силно и заръмжа, докато силата продължаваше да го натиска.
Мостът и хората спряха.
Всичко утихна.
Каладин примигна и се усети напълно изхабен. Тялото го болеше, ръцете му бяха изтръпнали, гърбът му смъдеше. Остра болка го преряза в китката. Изохка, отвори очи и се препъна, когато ръцете на Скалата го хванаха откъм гърба.
Глухо тупване. Спускане на моста.
Глупаци!, помисли Каладин. Не го пускайте… Оттегляйте се…
Мостовите се струпаха около него, а той се смъкна на земята, изтощен от изразходването на толкова много Светлина. Погледна какво държеше в ранената си ръка.
Щитът му бе покрит със стрели, десетки; някои бяха сцепили другите. Кръстосаните отпред кости бяха счупени; дървото беше станало на трески. Някои от стрелите бяха пробили и ударили ръката му. Оттук и болката.
Над сто стрели. Цял рояк. Издърпани на един щит.
— В името на лъчите на Призоваващия светлината — тихо каза Дрей. — Какво… какво беше…
— Беше като поток от светлина — каза Моаш и коленичи до Каладин. — Каладин, сякаш самото слънце избухна от теб.
— Паршендите… — изграчи Каладин и пусна щита. Каишките се бяха откъснали, а докато опитваше да стане, дървото се разпадна и десетки стрели се пръснаха в краката му. Някои останаха забодени в ръката му, но той забрави болката и погледна към паршендите.
Стрелците и от двете плата стояха и позите им издаваха недоумение. Най-първите започнаха да си говорят на неразбираем език: „Нешуа Кадал!“ Просто стояха.
И избягаха.
— Какво? — произнесе Каладин.
— Не знам — отвърна му Тефт и продължи да крепи ръката си. — Но те изтегляме на сигурно. Гръм да я удари тая ръка. Лопен!
Нисичкият мъж доведе Дабид и двамата отнесоха Каладин на по-безопасно място, към средата на платото. Държеше вцепенената си ръка, а бе толкова изтощен, че не можеше дори да мисли.
— Вдигни моста! — изкомандва Моаш. — Имаме работа за вършене!
Останалите мостови мрачно тръгнаха към моста и го вдигнаха. На Кулата войската на Далинар си пробиваше път през паршендите към възможното спасение. Сигурно понасят огромни загуби…, вцепенено си помисли Каладин.
Спъна се и падна на земята; Тефт и Лопен го отнесоха в една укрита дупка заедно с Белязания и Дабид. Превръзката на крака на Белязания почервеня от процеждащата се кръв, а копието, на което се бе опирал, стоеше до него. Май му казах… да не стъпва на този крак…