— Трябват ни сфери — каза Тефт. — Белязан?
— Поиска ги сутринта — отвърна слабият мъж. — Дадох му всичко. Май повечето хора направиха същото.
Тефт леко изруга, издърпа стрелите от ръката на Каладин и я превърза.
— Ще се оправи ли? — попита Белязаният.
— Не знам — отговори Тефт. — Не знам нищо. В името на Келек! Аз съм малоумен. Каладин. Момко. Можеш ли да ме чуеш?
— Това е само… сътресение — промълви Каладин.
— Изглеждаш странно, ганчо — притеснено произнесе Лопен. — Бял.
— Кожата ти е като пепел, момче — продължи Тефт. — Май си направил нещо със себе си. Не зная… Аз… — отново изруга и удари с юмрук по камъка. — Трябваше да слушам навремето. Глупак!
Положиха го върху страната му и вече не можеше да вижда Кулата. Нови отряди паршенди — те не бяха видели направеното от Каладин — идваха към пропастта и бяха въоръжени. Отрядът на Мост Четири пристигна и спусна моста. Хората отвързаха щитовете си и бързо извадиха копията от привързаните към моста торби с изоставено оръжие. После заеха позиция отстрани и се приготвиха да избутат моста през пропастта.
Паршендите нямаха лъкове. Строиха се и зачакаха с готови оръжия. Бяха поне три пъти повече от мостовите, а идваха и още.
— Трябва да отидем да помагаме — каза Белязаният на Лопен и Тефт.
Те кимнаха, и всичките — двама ранени и един еднорък — станаха. Каладин опита, но отново падна; краката не го държаха.
— Стой, момко — усмихна му се Тефт. — Ще се оправим.
Взеха копия от носилката на Лопен и закуцукаха към останалите. Дори и Дабид тръгна с тях. Не бе говорил от някогашното си раняване при първия пробег с моста.
Каладин изпълзя на ръба на падината и ги загледа. Сил стъпи на камъка до него.
— Бурята да ги отнесе тия глупци — промърмори той. — Не биваше да ме следват. Както и да е, гордея се с тях.
— Каладин… — обърна се Сил към него.
— Можеш ли да направиш нещо? — Бе смъртно уморен. — Нещо, което да ме направи по-силен?
Тя поклати глава.
Малко по-напред мостовите започнаха да бутат. Дървото на моста скърцаше шумно върху камъните и се приближаваше към паршендите през пропастта. Те подеха пронизителната бойна песен, която винаги пееха при вида на Каладин в бронята му.
Паршендите изглеждаха нетърпеливи, разярени и смъртоносни. Искаха кръв. Щяха да се врежат в мостовите и да ги разкъсат, а после да бутнат моста и телата им в пропастта.
Повтаря се, каза си Каладин, замаян и смазан. Усети се свит на кълбо, празен и разтреперан. Не мога да ги достигна. Ще умрат. Пред мен. Тукс. Мъртъв. Нелда. Мъртъв. Гошел. Мъртъв. Далет. Сен. Картите. Дуни. Мъртви. Мъртви. Мъртви…
Тиен.
Мъртъв.
Лежеше свит в една дупка в камъка. Звуците на боя се носеха в далечината. Смъртта беше наоколо.
Изведнъж се оказа отново там, в онзи най-ужасен ден.
Каладин си проправяше път през бъркотията на войната — проклятия, крясъци, бой — стиснал здраво копието. Бе захвърлил щита. Трябваше да намери щит. Не трябваше ли да има?
Беше третата му истинска битка. Бе изкарал в армията на Амарам едва няколко месеца, но Огнекамък вече му изглеждаше като друг свят. Стигна до някаква дупка в скалите, приклекна, опря гръб, вдиша и издиша, пръстите му залепнали за дръжката на копието. Трепереше.
Не си беше давал сметка колко спокоен е бил животът му. Далеч от войната. Далеч от смъртта. Далеч от тези крясъци, от удрянето на метал в метал, в дърво, в плът. Стисна очи, затвори ги и опита да ги отпъди.
Не, мина през ума му. Отвори очи. Не ги оставяй да те намерят и да те убият толкова лесно.
Насили се да погледне, обърна се и се изправи над бойното поле. Бъркотията бе пълна. Сражаваха се на широкия склон на някакъв хълм, хиляди хора и от двете страни, размесени и заети да се убиват. Как би могъл някой да разбере нещо от това безумие?
Армията на Амарам — армията на Каладин — опитваше да удържи върха. Другата армия, и тя алетска, опитваше да им го отнеме. Каладин знаеше само това. Враговете изглеждаха по-многобройни от неговите хора.
Той ще е в безопасност, каза си Каладин. В безопасност ще е!