Струйка от Светлината затвори раните по ръката му. Усмихна се и изправи копието пред себе си. Усещаше го като тялото на отдавнашна любовница.
Думите, настоятелно се обади някакъв глас, като че ли направо в ума му. В същия миг Каладин изненадано разбра, че ги знае, въпреки че никога не ги бе чувал.
— Аз ще защитя тези, които не могат да се защитят сами — прошепна той.
Вторият Идеал на Сияйните рицари.
Звук като чудовищна гръмотевица разтърси въздуха, въпреки че небето бе съвършено чисто. Тефт се дръпна назад — току-що бяха нагласили моста — и направо зина заедно с останалите от Мост Четири. Каладин избухна от енергия.
От него излетя ослепителна белота, вълна от бял дим. Светлина на Бурята. Тя удари първия ред на паршендите, отхвърли ги назад, а Тефт трябваше да закрие очите си с ръка срещу силата на светлината.
— Нещо се промени — прошепна Моаш с вдигната ръка. — Нещо важно.
Каладин вдигна копието. Мощната светлина започна да отслабва и да се отдръпва. От тялото му се излъчваше по-приглушена Светлина, лъчиста, подобна на дима от невеществен огън.
Някои от паршендите в близост до него избягаха, но други пристъпиха и вдигнаха оръжията си. Каладин се впусна сред тях, жива буря от стомана, дърво и решителност.
68
Ешонаи
„Нарекоха го Последното Опустошение, ала излъгаха. Нашите богове излъгаха. О, как излъгаха те. Вечната Буря иде. Чувам нашепванията й, виждам стената й, познавам сърцето й.“
Войниците в синьо крещяха; окуражаваха се с бойните си викове. Звуците се носеха зад Адолин като ревяща лавина, докато той въртеше Меча си с диви махове. Нямаше пространство да заеме правилна стойка. Трябваше да продължи да се движи, удряше сред паршендите и водеше хората си към западната пропаст.
Неговият кон и конят на баща му все още бяха в безопасност и носеха ранени в задните редици. Броненосците не смееха да яздят. При толкова близък бой ришадийските жребци щяха да бъдат накълцани, а ездачите им — да паднат.
Точно такъв вид маньовър на бойното поле би бил невъзможен без Броненосци. Пристъп срещу числено превъзхождащ противник? Проведен от ранени и изтощени хора? Щяха да бъдат спрени и смазани.
Но Броненосците не можеха да бъдат спрени тъй лесно. С Брони, изпущащи Светлина, с дългите по шест стъпки Мечове, замахващи светкавично, Адолин и Далинар разбиха отбраната на паршендите и направиха пробив. Хората им — най-добре обучените във всички алетски военни лагери — знаеха как да го използват. Те се строиха в клин зад своите Броненосци, разтвориха паршендските редове и използваха копиеносни формации, за да си проправят път и да продължат да напредват.
Адолин почти тичаше. Наклонът на хълма им беше от полза — така тяхното разположение беше по-добро, можеха да се спуснат по хълма като нападащи чули. Възможността да оцелеят, след като бяха решили, че всичко е загубено, даваше на мъжете сила за едно последно хвърляне към свободата.
Дадоха огромен брой жертви. Армията на Далинар вече бе загубила още хиляда от общо четири хиляди души, може би и повече. Но това нямаше значение. Паршендите се сражаваха, за да убиват, ала алетите — този път — се сражаваха, за да живеят.
О, живи Вестители в небесата, мислеше Тефт, докато наблюдаваше как се бие Каладин. Само преди няколко мига момъкът изглеждаше полумъртъв, със сива кожа и разтреперани ръце. Сега беше бляскава вихрушка, буря с копие в ръка. Тефт беше виждал не едно бойно поле, ала никога нищо дори и далечно не наподобяваше на това. Каладин удържаше мястото пред моста сам. От него като огън излизаше бяла Светлина на Бурята. Бързината му беше невероятна, почти нечовешка, както и точността му — всяко замахване с копието удряше врата, страната или друга незащитена част от телата на паршендите.
Не бе само Светлината. Тефт си спомняше само части от онова, което бяха опитали да му предадат в семейството, но спомените му бяха недвусмислени — Светлината не даваше умение. Тя не превръщаше човека в нещо, което той не е. Тя увеличаваше, усилваше, ободряваше.
Правеше нещата по-съвършени.
Каладин клекна ниско, стовари края на копието в крака на паршенда, повали го, изправи се и спря замахване с брадва, като блокира дръжката й с дръжката на копието си. Хвана го само с една ръка, завъртя върха на копието нагоре към подмишницата на вражеския войник и го забоде в нея. Оня падна, Каладин издърпа копието си и стовари края му върху някаква оказала се твърде наблизо глава. Краят на оръжието стана на трески, а черупката върху главата се пръсна.