Това не беше само Светлината. Беше майстор на копието, достигнал съвършенство.
Изумените мостови се събраха около Тефт. Ранената му ръка май го болеше по-малко от нормалното.
— Той е като част от самия вятър — каза Дрей. — Първо изтощен, а после дарен с живот. Изобщо не е човек. Дух.
— Сигзил? — запита го Белязаният. — Да си виждал някога нещо такова?
Тъмнокожият човек поклати глава.
— Отче на Бурите — прошепна Пеет. — Какво… какво е той?
— Той е командирът на нашия мостови отряд — отсече Тефт и излезе от благоговението си. От другата страна на пропастта Каладин едва отбягна удара на боздуган. — И се нуждае от помощта ни! Първо и второ отделение, поемате лявата страна. Не оставяйте паршендите да го заобиколят. Трето и четвърто отделение, с мен от дясната страна! Скалата и Лопен, готови да изнасяте ранените. Останалите, шахматен боен строй. Лопен, подай му копие, което да не е строшено!
Далинар изрева и посече паршендските мечоносци. Прескочи телата им, изтича по късия наклон, скочи, озова се няколко стъпки напред сред паршендите и замахна с Меча. Бронята му тежеше страшно, но енергията на битката го поддържаше. Синята гвардия — остатъците от нея — също нададе вик и скочи от склона след него.
Бяха обречени. Мостовите сигурно вече бяха мъртви. Но Далинар ги благославяше за саможертвата им. Като цел постъпката им може и да бе безсмислена, но тя промени посоката на пътуването. Войниците му щяха да загинат така — не притиснати и уплашени, а в битка.
Той нямаше кротко да потъне в мрака. Не. Отново извика предизвикателно, вряза се в един отряд на паршендите и завъртя Меча си в кръг. Спъна се в мъртвите с изгорелите им очи.
После Далинар достигна открития камък.
Примигна от изненада. Направихме го, помисли си той и не можа да повярва. Пробихме си път. Зад него войниците завикаха и уморените им гласове звучаха недоверчиво, досущ като мислите му. Отпред, между Далинар и пропастта, се намираше само един отряд паршенди. Бяха обърнати гърбом. Защо…
Мостовите.
Мостовите се сражаваха. Далинар зяпна и свали Заклеващия с изтръпналите си ръце. Малкият отряд на мостовите удържаше плацдарма и ожесточено се биеше с паршендите, които опитваха да ги изтласкат обратно.
Това бе най-невероятното и най-славно нещо, което Далинар бе виждал някога.
Адолин замахна и премина през паршендите до лявата страна на баща си. Бронята му беше издраскана, напукана и очукана; шлемът се бе счупил и главата му бе неприкрита. Лицето му обаче беше възторжено.
— Давай — извика му Далинар. — Прати им подкрепление, Бурята да ги отнесе! Паднат ли мостовите, мъртви сме!
Адолин и Синята гвардия се впуснаха напред. Храбрец и Чистокръвен — ришадийският жребец на Адолин — преминаха в галоп с по трима ранени на гръб. На Далинар не му бе приятно да остави толкова много ранени на склона, но Кодексът беше ясен. В такъв случай по-важното бе да опази хората, които може да измъкне.
Далинар се обърна, за да удари по главната сила на паршендите от лявата си страна и така да запази отворен коридора за войската си. Много от войниците тичаха към спасението, макар че няколко взвода хладнокръвно се строиха по страните и продължиха да се бият, за да разширят пробива. Потта бе напоила парчето плат над веждите на Далинар; капките падаха от веждите му в лявото око. Той изпсува и се пресегна да вдигне визьора на шлема си — и замръзна.
Вражеските части се разделяха. Сред тях стоеше висок седем стъпки гигант в бляскава сребърна Броня. Тя му прилягаше по неподражаемия си начин и се бе нагодила към едрата му фигура. Мечът му бе зловещ и настръхнал, като хванати в метал пламъци. Вдигна го към Далинар за поздрав.
— Сега? — извика Далинар невярващо. — Идваш сега?
Броненосецът пристъпи напред и стоманените му ботуши иззвънтяха върху камъка. Останалите паршенди се отдръпнаха.
— Защо не по-рано? — попита Далинар и забързано зае Вятърна позиция; лявото му око примигваше заради капките пот. Стоеше близо до сянката на голяма, издължена скала, прилична на оставена върху корицата си книга. — Защо изчакваше цялата битка, за да нападнеш чак сега? Кога…