Когато Далинар беше готов да се измъкне. Явно паршендският Броненосец е решил да остави своите да се нахвърлят върху Далинар, когато изглеждаше очевидно, че той ще падне. Може би и те оставяха редовните войници да опитват да спечелят Броня, както беше при хората. Но Далинар вече можеше да избяга, вероятната загуба на Броня и Меч бе твърде сериозна, и Броненосецът бе изпратен да се бие с него.
Той пристъпи напред и заговори на прегракналия език на паршендите. Далинар не разбра и една дума. Вдигна Меча си и зае позиция. Другият каза още нещо, изръмжа, пристъпи и замахна.
Далинар изруга, с все още заслепено ляво око. Дръпна се, завъртя Меча си и удари оръжието на противника си. Парирането го разтърси вътре в бронята. Мускулите му реагираха бавно. Светлината все още изтичаше от пукнатините, но вече намаляваше. Скоро Бронята щеше да спре да действа.
Паршендският Броненосец отново нападна. Стойката му бе непозната на Далинар, но показваше обучение. Човекът срещу него не бе дивак, който си играе с мощно оръжие. Беше обучен Броненосец. Далинар бе принуден да парира още веднъж, а Вятърната позиция не го позволяваше. Претоварените му мускули бяха твърде мудни, за да се отдръпва бързо, а Бронята му — твърде напукана, за да рискува да го ударят.
Ударът за малко да го извади от стойката. Стисна зъби, постави тежестта си зад оръжието и нарочно се пресили при следващия удар на неприятеля. Остриетата се срещнаха с ужасно стържене и изпуснаха облак от искри — все едно съд с разтопен метал, плиснат във въздуха.
Далинар бързо се съвзе, хвърли се напред и опита да стовари рамото си в гърдите на другия. Паршендът обаче бе изпълнен със сила, а Бронята му не бе напукана. Той се отмести и за малко да удари Далинар в гърба.
Далинар се завъртя точно навреме. После се обърна, скочи върху малка скала, после стъпи на някаква по-висока козирка и успя да достигне върха. Врагът му го последва, както Далинар се беше надявал. Несигурната повърхност правеше нещата по-опасни — и той приемаше това. Един удар можеше да го унищожи. Това означаваше да поеме риск.
Щом паршендът наближи върха, Далинар нападна от предимството на по-стабилната си и по-висока опора. Оня не се отклони; пое удара върху шлема си, който изпука, но можа да замахне към краката на Далинар.
Той пък отскочи назад и се усети болезнено бавен. Едвам се измъкна и не успя да нанесе втори удар, докато противникът му катереше върха на скалата.
После паршендът агресивно се хвърли напред. Далинар стисна челюст, вдигна ръка, за да спре удара, и пристъпи напред; помоли се на Вестителите Бронята на ръката му да отбие удара. Мечът на паршенда я удари, счупи я и разтърси ръката на Далинар. Изведнъж усети ръкавицата на юмрука си да натежава като олово, но не спря и завъртя меча за своя удар.
Не по Бронята на противника си, а по камъка под него.
Разтопените парчета от Бронята на ръката му още бяха във въздуха, и той сряза скалата под краката на неприятеля. Цялата издатина се отдели и Броненосецът полетя към земята. Удари се с трясък.
Далинар удари юмрука си в земята и отключи ръкавицата на ръката със счупения предпазител. Тя се отвори и той вдигна откритата си ръка във въздуха; от потта усети студ. Остави ръкавицата — нямаше да работи добре без предпазителя за ръката — изръмжа и развъртя Меча си с една ръка. Отряза още едно парче от скалата и го запрати по Броненосеца долу.
Онзи се изправи, но скалата се стовари право отгоре му, изтръгна Светлина на Бурята и силно пропукване. Далинар скочи долу и опита да достигне паршенда, преди да се е свестил. Десният крак на Далинар обаче се влачеше и той накуцваше, когато стигна долу. Събуеше ли ботуша, нямаше да може да удържи Бронята.
Стисна зъби и спря, когато неприятелят му се изправи. Твърде бавен беше. Бронята на паршенда бе напукана на няколко места, ала бе много по-здрава от тази на Далинар. Той даже бе успял да задържи Меча си. Насочи облечената си в Броня ръка към Далинар; очите му бяха скрити зад процепа в шлема. Около тях останалите паршенди, разположени в кръг, гледаха, но не се намесваха.
Далинар вдигна Меча с двете си ръце — едната бронирана, другата не. Усещаше студения вятър на влажната си незащитена ръка.
Нямаше смисъл да бяга. Ще се бие тук.
За пръв път от много месеци Каладин се усещаше напълно буден и жив.