Красотата на свистящото във въздуха копие. Единството на тялото и ума; ръцете и краката реагират веднага, изпреварват мисълта. Яснотата на познатите му стойки с копието, научени през най-ужасното време в живота му.
Оръжието бе част от него; движеше го лесно и инстинктивно като пръстите си. Завъртя се, вряза се в паршендите и стовари възмездието върху тези, които бяха убили толкова много от приятелите му. Отплата за всяка стрела, пусната срещу него.
Светлината на Бурята туптеше страховито вътре в него и той усещаше ритъма на битката. Почти като ритъма на песента на паршендите.
Те пееха. Бяха се съвзели, откакто го видяха да взема от Светлината на Бурята и да произнася Думите на Втория Идеал. Нападаха го на вълни и яростно опитваха да достигнат моста и да го съборят. Някои се бяха прехвърлили на отсрещната страна, за да нападнат оттам, но Моаш поведе мостовите да ги спрат. Изненадващо, но удържаха.
Сил се въртеше около него, яхнала вълните Светлина, която се издигаше от кожата на Каладин. Движеше се като носен от бурния вятър лист. Въодушевена. Никога преди не я беше виждал такава.
Не спираше между нападенията — по някакъв начин имаше само едно нападение, всеки удар преливаше в следващ. Копието му не спираше и заедно с хората си Каладин отблъсна паршендите. Отвръщаха на всяка атака на противниковите двойки.
Убийство. Клане. Във въздуха летяха пръски кръв, умиращите стенеха в краката на Каладин. Стараеше се да не обръща много внимание на това. Паршендите бяха врагове. Ала блясъкът на стореното като че бе в разрез с опустошението, което сееше.
Той защитаваше. Спасяваше. Но убиваше. Как можеше нещо така ужасно да е същевременно толкова красиво?
Приведе се да избегне удара на остър сребрист меч, после завъртя копието настрани, строши ребра. Обърна го и стовари разнебитената дръжка върху партньора на паршенда. Хвърли останките срещу трети противник и улови подаденото от Лопен ново копие. Хердазиецът събираше копията на падналите алети и при нужда ги даваше на Каладин.
Когато се сражаваш с някого, научаваш нещо за него. Дали враговете са внимателни и прецизни? Дали се хвърлят напред агресивно и високомерно? Дали бълват ругатни, за да те разгневят? Дали са безмилостни, или оставят видимо обезвредения си противник да живее?
Каладин беше впечатлен от паршендите. Би се с десетки. Всеки имаше различен маниер в сражение. Изглежда, пращаха само по двама или по четирима едновременно срещу него. Действаха внимателно и овладяно, а всяка двойка работеше като отбор. Като че ли го уважаваха заради уменията му.
Най-показателно за паршендите беше, че те избягваха да нападат ранените Белязания и Тефт, съсредоточавайки се върху Каладин, Моаш и другите най-умели копиеносци. Това не бяха свирепите безпросветни диваци, които Каладин беше подведен да очаква. Бяха професионални воини, които се придържаха към честта на бойното поле. Каладин бе установил, че това липсва у повечето алети. В паршендите той откри нещата, които винаги се бе надявал да види в алетските войници тук, на Пустите равнини.
Осъзнаването на това го потресе. Откри, че уважава паршендите, докато ги убива.
Накрая бурята вътре в него го тласна напред. Беше избрал своя път, а и паршендите щяха безмилостно да изтребят армията на Далинар Колин. Каладин се беше посветил на нещо. Щеше да го осъществи и да преведе хората си през него.
Не знаеше от колко време се бие. Мост Четири се държеше забележително добре. Едно бе сигурно — сражението не продължаваше твърде отдавна, в противен случай паршендите щяха да са ги смазали. Въпреки това многобройните ранени и умиращи паршенди свидетелстваха, че битката е траяла часове.
Каладин изпита едновременно облекчение и странно разочарование, когато сред паршендите се вряза фигура в Броня и поведе поток войници в синьо. Той неохотно отстъпи. Сърцето му блъскаше в гърдите, а бурята вътре се поукроти. Светлината видимо бе спряла да струи от кожата му. В началото на сражението камъните в брадите на многобройните паршенди го зареждаха. Не след дълго обаче почнаха да го нападат противници без скъпоценни камъни. Поредното доказателство, че те не бяха слабоумни получовеци, както твърдяха светлооките. Видели бяха какво прави Каладин и дори и да не го бяха разбрали, го предотвратиха.
Той разполагаше с достатъчно Светлина, та да не рухне. Ала докато алетите отблъскваха паршендите, Каладин разбра, че намесата му бе съвсем навременна.