— Моаш, върви с него — каза Каладин.
— Но…
— Направи го, Моаш — мрачно настоя той, гледайки скалата и Далинар. Пое дълбоко дъх, взе копието под мишница и се понесе в бяг.
Сините гвардейци викаха подире му, мъчеха се да го догонят, но той не се обърна. Сблъска се с паршендите, завъртя се и покоси двамина с копието, после прескочи труповете им и продължи. Повечето паршенди в този участък бяха разсеяни от двубоя на Далинар или от битката за достигане до моста; редиците между двата фронта бяха рехави.
Каладин се движеше бързо и пътем поемаше още Светлина; измъкваше се от паршендите, които опитваха да го въвлекат в бой. След няколко мига стигна там, където беше Далинар. Сега възвишението беше празно, но в основата му се бяха струпали множество паршенди.
Ето, рече си той и скочи.
Изцвили кон. Далинар с изумление видя как Храбрец се втурва в освободеното от паршендите място. Ришадиецът беше дошъл при него. Как… къде…? Конят би трябвало да е на съседното плато, свободен и в безопасност.
Твърде късно. Далинар бе застанал на коляно, повален от паршендския Броненосец. Онзи го ритна в гърдите и го отхвърли назад.
Последва удар по шлема. Още един. Още един. Шлемът се строши и Далинар усети замайване от силата на ударите. Къде беше той? Какво се случваше с него? Защо нещо толкова тежко го притискаше на земята?
Бронята…, досети се той и опита да се изправи. Аз нося… Бронята си…
Вятърът подухна през лицето му. Удари по главата; трябваше да се внимава с тях, дори когато носиш Броня. Неприятелят му се бе надвесил над него и сякаш го разглеждаше. Като че ли търсеше нещо.
Далинар бе оставил Меча си. Обикновените паршендски войници бяха заобиколили дуела. Задържаха Храбрец, конят зацвили и се върна. Далинар го погледа с размазаното си зрение.
Защо Броненосецът просто не го довършеше? Гигантът се наведе и заговори. Думите бяха загубени в акцента и умът на Далинар почти ги пропусна. Но изведнъж той разбра нещо. Разбра какво му говорят. Акцентът беше почти неразбираем, но думите бяха на алетски.
— Ето те — произнесе паршендският Броненосец. — Най-после те намерих.
Далинар премигна от изненада.
Нещо разбърка задните редици на наобиколилите ги паршенди. Имаше нещо познато в тази сцена — навсякъде паршенди, Броненосец в опасност. Далинар я бе преживял по-рано, но от другата страна.
Този Броненосец не можеше да говори на него. Просто Далинар бе ударен твърде силно по главата. Сигурно имаше халюцинации. Какво бе това раздвижване сред паршендите?
Садеас, мина през объркания ум на Далинар. Дошъл е да ме спаси, както аз спасих него.
Обедини ги…
Ще дойде, пак си помисли Далинар. Знам, че ще дойде. Ще ги събера…
Паршендите викаха, движеха се, суетяха се. Внезапно между тях се появи една фигура. Изобщо не бе Садеас. Млад мъж с решително лице и дълга, къдрава черна коса. Държеше копие.
И светеше.
Какво?, помисли си смаяно Далинар.
Каладин кацна в отворения кръг. В центъра му бяха двамата Броненосци, единият повален, а от тялото му едва-едва изтичаше Светлина. Твърде слабо. По броя на пукнатините можеше да се прецени, че скъпоценните му камъни са почти изхабени. Другият — паршенд, както личеше по формата и големината на крайниците му — бе изправен над падналия.
Чудесно, рече си Каладин и се впусна напред, преди останалите паршенди да са се окопитили и да са го нападнали. Паршендският Броненосец бе наведен и гледаше Далинар. Бронята му изпускаше Светлина от голяма пукнатина на крака.
Спомни си времето, когато спаси Амарам, доближи се и заби копието си в пукнатината.
Броненосецът извика и изпусна Меча си от изненада. Той се разтвори в мъгла. Каладин измъкна копието си и отскочи назад. Броненосецът се извъртя към него с бронирания си юмрук, но не го улучи. Каладин скочи обратно и с цялата сила на тялото си отново заби копието в пукнатината в бронята на крака.
Броненосецът изрева още по-силно, спъна се и падна на колене. Каладин опита да измъкне копието си, ала мъжът падна на страната си върху него и счупи дръжката. Каладин отново се дръпна и се изправи пред обръча от паршенди — беше без оръжие и Светлината изтичаше от тялото му.