Тишина. И тогава заговориха отново думите от по-рано: „Нешуа Кадал!“ Казваха си ги един на друг шепнешком и доста объркано. После подеха песен, която не бе чувал досега.
Добре е, помисли си Каладин. Докато не го нападаха, Далинар Колин се размърда, седна. Каладин коленичи и изпрати повечето от Светлината си в земята — задържа само колкото му трябваше, за да продължи да се движи, но не и да сияе. После се завтече към бронирания кон в пръстена от паршенди.
Паршендите се отдръпваха от него и го гледаха с ужас. Каладин хвана юздите на коня и бързо се върна при върховния принц.
Далинар тръсна глава, за да проясни ума си. Зрението му още беше помътено, но мислите му се поизбистриха. Какво се бе случило? Ударен беше по главата, а сега… а сега Броненосецът бе повален.
Повален? Какво го бе съборило? Наистина ли това създание му говори? Не, сигурно си го е въобразил. И това, и младият копиеносец, който сияеше. Сега не беше така. Уловил юздите на Храбрец, младежът настойчиво махаше на Далинар. Далинар с усилие се изправи на крака. Паршендите наоколо мърмореха неразбираемо.
Бронята, рече си Далинар, загледан в коленичилия паршенд. И Меч… Бих могъл да изпълня обещанието си към Ренарин. Бих могъл…
Противниковият Броненосец изстена и се хвана за бедрото. Далинар нямаше търпение да го доубие. Пристъпи напред, влачейки безчувствения си крак. Паршендите наблюдаваха тихо. Защо не нападаха?
Високият копиеносец дотича, повел Храбрец.
— На коня, светлооки!
— Трябваше да го довършим. Можем…
— На коня! — заповяда младежът и му подхвърли юздите. Паршендите се обърнаха и влязоха в бой с приближаващите се алети.
— Предполага се, че сте човек с чест — изръмжа копиеносецът. Рядко някой беше говорил така на Далинар, особено пък тъмноок. — Е, Вашите войници няма да тръгнат без Вас, а моите няма да тръгнат без тях. Затова ще се качите на коня и заедно ние ще избягаме от този смъртоносен капан. Разбрано?
Далинар срещна погледа на младежа. После кимна. Разбира се. Прав беше; трябваше да изоставят противниковия Броненосец. Как биха могли да вземат Бронята? Да влачат трупа по целия път?
— Отстъпвай! — изрева Далинар на своите и се издърпа на седлото на Храбрец. Едва успя. В Бронята му бе останала толкова малко Светлина.
Надеждният и верен Храбрец понесе Далинар по коридора за отстъпление, който войниците му бяха платили с кръвта си. Безименният копиеносец хукна след него, а Синята гвардия се престрои около тях. По-голямата част от далинаровата армия се намираше на другото плато, в безопасност. Мостът беше на мястото си. Адолин нетърпеливо стоеше пред него и го пазеше за връщането на Далинар.
Вълна на облекчение заля Далинар и той пришпори коня по моста към съседното плато. Адолин и остатъкът от войниците го последваха.
Далинар обърна коня и загледа на изток. Паршендите се трупаха на ръба на пропастта, но не ги преследваха. Един отряд работеше по какавидата, напълно забравена от всички участници в боя. Паршендите никога не вървяха след противниците си, но ако сега им хрумнеше да изменят на навиците си, щяха да гонят хората на Далинар чак до постоянните мостове.
Но не го сториха. Строиха се и почнаха да пеят песента, с която винаги сподиряха оттеглянето на алетите. Докато Далинар ги гледаше, една фигура с напукана сребриста Броня и червено наметало с мъка излезе напред. Броненосецът беше свалил шлема си, но бе твърде далеч, та да се различат чертите на черно-червеното му лице. Някогашният враг на Далинар вдигна Меча си с жест, който не можеше да се сгреши. Отдаване на чест, знак на уважение. Инстинктивно Далинар призова своя Меч и след десет удара на сърцето отвърна на поздрава.
Отрядът на Каладин издърпа моста и така двете армии бяха разделени.
— Строй се! — извика Далинар. — Няма да оставим нито един, който може да оживее. Паршендите няма да ни нападнат тук!
Хората му изкрещяха. За тях това отстъпление сякаш беше по-важна победа от всяко спечелено досега скъпоценно ядро. Уморените алети се строиха по батальони. Осем бяха влезли в битка, осем бяха и след нея, макар че в някои бяха оцелели едва по няколкостотин човека. Обучените да оказват първа помощ започнаха да преглеждат хората, а оцелелите офицери получиха доклади за загубите. Войниците насядаха сред духчета на болката и на изтощението, окървавени, някои останали без оръжие, много със скъсани униформи.