На другото плато паршендите продължаваха да пеят.
Далинар установи, че е спрял поглед на мостовия отряд. Младежът, който го спаси, очевидно беше техен водач. Нима той се бе сражавал с Броненосец? Далинар смътно си спомни някакъв бърз ожесточен двубой, копие в крака на Броненосеца. Явно момъкът притежаваше едновременно сръчност и късмет.
Отрядът му действаше много по-съгласувано и дисциплинирано, отколкото Далинар очакваше от такива долни хора. Не можеше да чака повече. Смушка Храбрец и мина край ранените и изтощени войници. Това му напомни за собствената му умора, но сега, когато можеше да поседне, вече се чувстваше по-добре и главата му не кънтеше.
Водачът на моста работеше по раната на един от хората си. Действаше умело. Човек, обучен за военен лекар, сред мостовите?
Е, защо пък не?, рече си Далинар. Не е по-странно от това, че се бият толкова добре. Садеас явно криеше разни неща от него.
Младият мъж вдигна поглед. И за пръв път Далинар забеляза робските клейма на челото му, скривани от дългата коса. Младежът се изправи и зае неприветлива поза със скръстени ръце.
— Заслужавате похвала — каза Далинар. — Всички. Защо вашият върховен принц се изтегли, само за да ви прати после за нас?
Неколцина се ухилиха.
— Не ни е пращал — обясни водачът им. — Дойдохме сами. Противно на желанията му.
Далинар закима и си даде сметка, че това е единственият смислен отговор.
— Защо? Защо дойдохте за нас?
Младежът сви рамене.
— Доста зрелищно се оставихте да ви хванат в клопка.
Далинар уморено кимна. Може би трябваше да се подразни от тона на младия човек, но той просто казваше истината.
— Така е, но защо дойдохте? И как се научихте да се биете толкова добре?
— Случайно — отвърна младежът и се върна при ранения.
— Какво мога да направя, за да ви се отплатя? — попита Далинар.
Мостовият го погледна.
— Не знам. Щяхме да бягаме от Садеас, да изчезнем в бъркотията. Още можем да го направим, но той със сигурност ще ни преследва и ще ни убие.
— Мога да ви взема в моя лагер и да накарам Садеас да ви освободи от робството.
— Боя се, че няма да иска да ни пусне — отговори мостовият с мрачен поглед. — И се притеснявам, че Вашият лагер няма да даде никаква сигурност. Днешният ход на Садеас. Ще доведе до война между вас двамата, нали?
Така ли щеше да стане? Далинар беше успял известно време да не се замисля за Садеас — занимаваше го главно оцеляването — но гневът вреше дълбоко вътре в него. Щеше да потърси възмездие от Садеас. Ала можеше ли да си позволи война между княжествата? Тя би разтърсила Алеткар. Нещо повече, би съборила дома Колин. Далинар не разполагаше нито с достатъчно войски, нито със съюзници, та да се изправи срещу Садеас, не и след днешното бедствие.
Как би откликнал Садеас на връщането на Далинар? Би ли опитал да довърши започнатото и да го нападне? Не. Не, той съзнателно е решил да постъпи точно така. Садеас не го нападна лично. Изостави го, но по алетските разбирания това беше съвсем друго нещо. И Садеас не би искал да застрашава кралството.
Садеас не би искал открита война, а Далинар не би могъл да води открита война, въпреки изгарящия го гняв. Стисна юмруци и се обърна към копиеносеца.
— Това няма да прерасне във война. Поне не сега.
— Е, щом е така, то като ни вземете във Вашия лагер, Вие ще извършите кражба. Кралският закон и Кодексът, към който Вие се придържате според приказките на моите хора, изискват да ни върнете на Садеас. Той няма да ни пусне лесно.
— Аз имам грижата за Садеас. Върнете се с мен. Кълна се, че ще бъдете в безопасност. Обещавам го с цялата останала ми чест.
Младият мостови срещна погледа му и затърси нещо в очите му. Мъчен човек беше, макар и тъй млад.
— Хубаво. Ще се върнем. Не мога да оставя хората си в лагера на Садеас, а и при толкова ранени не можем да се справим с бягството.
Младежът отново се залови за работа. Далинар подръпна юздите на Храбрец и отиде да получи доклад за жертвите. Принуди се да овладее гнева си към Садеас. Трудно му беше. Не, Далинар не можеше да допусне това да прерасне във война. Но и не можеше да остави нещата да се върнат каквито бяха.