Спокойно, упрекна се тя.
— Бихте ли обяснил — обърна се Навани към Садеас и посрещна погледа му. Беше упражнявала това десетилетия и с удоволствие забеляза, че той е смутен.
— Съжалявам, Сиятелна — повтори той малко запънато. — Паршендите надвиха армията на брат Ви. Беше безумие да действаме заедно. Промяната в тактиката ни е била толкова заплашителна за диваците, че те докараха всичките си войници и ни обкръжиха.
— И Вие изоставихте Далинар?
— Бихме се отчаяно, за да го достигнем, но числеността на врага бе прекалено голяма. Трябваше да се оттеглим, за да не погинем и ние! Щях да продължа да се бия, ако не бях видял със собствените си очи брат Ви паднал, обкръжен от паршенди с чукове. — Направи гримаса. — Започнаха да разнасят окървавени парчета Броня като трофеи. Варвари, чудовища.
Навани се чувстваше студена. Студена, вцепенена. Как можа да се случи? След като най-накрая — най-накрая — тя успя да накара тоя твърдоглав човек да я погледне като жена, а не като сестра. И ето…
Стисна челюсти, за да спре сълзите.
— Не го вярвам.
— Разбирам, че вестите са тежки — Садеас махна на един от адютантите да й предложи стол. — Щеше ми се да не бях принуден да Ви ги донеса. Далинар и аз… добре, познавах го отдавна, и при все че имахме различия, го смятах за съюзник. За приятел. — Тихо изруга и погледна на изток. — Те ще платят за това. Ще се погрижа да платят.
Изглеждаше толкова искрен, че Навани се почувства разколебана. Горкият Ренарин, пребледнял, с разширени очи, изглеждаше замаян до степен да не може да говори. Когато донесоха стола, Навани не пожела да седне и Ренарин го направи; Садеас го изгледа неодобрително. Младежът хвана главата си с ръце и се вторачи в земята. Трепереше.
Сега той е върховен принц, помисли си тя.
Не. Не. Беше върховен принц само ако тя приемеше, че Далинар е мъртъв. А той не беше. Не можеше да бъде.
Садеас е имал всички мостове, рече си тя и погледна към дърводелския двор.
Пристъпи в светлината на късното следобедно слънце и почувства горещината й върху кожата си. Отиде до придворните си дами.
— Четката за писане — каза тя на Макал, която носеше торбичка с принадлежностите й. — Най-дебелата. И мастилото ми за горене.
Дребната пълничка жена отвори торбата и извади дълга четка от свинска четина, широка колкото мъжки палец. Навани я взе. После дойде мастилото. Стражите я гледаха как взема четката и я топва в кървавочервеното мастило. Коленичи и започна да рисува върху камъка.
Изкуството е сътворяване; това е душата и същността му. Вземаш нещо неподредено — мастилено петно, празна страница — и правиш нещо от тях. Нещо от нищо. Душата на сътворяването.
Докато рисуваше, усещаше сълзите по бузите си. Далинар нямаше жена или дъщери; нямаше кой да се моли за него. И така Навани нарисува една молитва върху камъните и изпрати придворните си за още мастило. Тя отмери глифа, очерта го, направи го огромен и нанесе мастилото върху светлокафявата скала.
Наоколо се насъбраха войници. Садеас излезе изпод навеса и я гледаше как рисува, с гръб към слънцето, как яростно топи четката в мастилниците. Какво бе една молитва, ако не сътворяване? Да направиш нещо там, където не е съществувало нищо. Да създадеш желание от отчаянието, молба от мъката. Превиваш гърба си пред Всемогъщия и извайваш смиреност от празната гордост на един човешки живот.
Нещо от нищо. Истинско сътворение.
Сълзите й се смесваха с мастилото. Изхаби четири мастилници. Пълзеше, опряла скритата си ръка в земята, обърсваше камъните и размазваше мастило по бузите си, когато отриваше сълзите. Щом приключи, застана на колене пред дългия двадесет стъпки глиф, сякаш нарисуван с кръв. Влажното мастило отразяваше слънчевата светлина и тя го запали със свещ; мастилото можеше да гори както сухо, така и мокро. Пламъците горяха по цялата дължина на молитвата, изпепелиха я и изпратиха душата й при Всемогъщия.
Поклони се пред глифа. Беше само един, но сложен знак. Тат. Справедливост.
Останалите я наблюдаваха спокойно, като че се бояха да не попречат на възвишеното й желание. Студен вятър задуха и удари знамената и наметалата. Молитвата угасна, но това не бе лошо. Не бе направена, за да гори дълго.