— Сиятелни господарю Садеас! — дочу се един притеснен глас.
Навани вдигна поглед. Войниците се разстъпиха и направиха път на вестоносец в зелено. Той отърча при Садеас и започна да говори, ала върховният принц го хвана за рамото с Бронираната си ръка, посочи и нареди на гвардейците си да заградят пространство. Отведе куриера под навеса.
Навани остана на колене до молитвата си. Пламъците бяха оставили черен знак във формата на глифа на земята. Някой застана до нея — Ренарин. Той се отпусна на едно коляно и положи ръка върху рамото й.
— Благодаря ти, Машала.
Тя кимна и се изправи; откритата й ръка бе опръскана с капки от червения цвят. Страните на лицето й още бяха влажни от сълзите, но тя присви очи и погледна през блъсканицата от войници към Садеас. Изразът му бе гневен, лицето почервеняваше, а очите се бяха разширили от ярост.
Обърна се, проби си път през гвардейците и се изкачи на края на плаца. Ренарин и някои от офицерите на Садеас отидоха с нея и се загледаха над Пустите равнини.
И видяха редичка хора, накуцваща обратно към лагера, водена от конник в сива броня.
Далинар яздеше Храбрец начело на две хиляди шестстотин петдесет и трима души. Само това бе останало от осемхилядната войска.
Дългото пътуване през платата му даде време да помисли. Вътре в него вилнееше истинска буря от чувства. Раздвижи лявата си ръка; сега тя бе облечена в синя Бронирана ръкавица, взета от Бронята на Адолин. Възстановяването на собствената му ръкавица щеше да отнеме дни; повече, ако паршендите опитаха да образуват пълен комплект от тази, която беше оставил. Нямаше да успеят, докато оръжейниците на Далинар зареждаха Бронята му със Светлина. Изоставената ръкавица щеше да се разпадне на прах и за Далинар да се образува нова.
Засега носеше взетата от Адолин. Бяха събрали всички заредени скъпоценни камъни от две хиляди и шестстотинте човека и употребиха Светлината им, за да презаредят и подсилят Бронята му. Тя все още бе напукана. Поправянето на пукнатините щеше да продължи дни, но Бронята можеше да се използва за бой, ако се стигнеше дотам.
А той трябваше да не го допусне. Смяташе да се изправи срещу Садеас и искаше да е в Броня за случая. Всъщност, искаше да изкачи наклона към лагера на Садеас и да обяви война на своя „стар приятел“. Може би дори да призове Меча си и да го убие.
Но нямаше да го стори. Войниците му бяха твърде слаби, а позицията му — твърде несигурна. Една война щеше да унищожи него и кралството. Трябваше да направи нещо друго. Нещо, което да защити държавата. Отмъщението щеше да дойде. Може би. На първо място бе Алеткар.
Свали синия си Брониран юмрук и хвана юздите на Храбрец. Адолин яздеше малко след него. Бяха поправили и неговата Броня, макар да я носеше без една ръкавица. Най-напред Далинар бе отказал ръкавицата на сина си, но после прие неговите аргументи. Ако някой от тях щеше да е ненапълно защитен, то това трябваше да е по-младият. В Бронята разликата във възрастта им нямаше значение; извън нея Адолин бе млад мъж над двадесет, а Далинар — възрастен човек над петдесет.
Все още не знаеше какво да мисли за виденията и за грешката им, когато го съветваха да вярва на Садеас. С това щеше да се занимава по-нататък. Всичко — стъпка по стъпка.
— Елтал — извика Далинар. Най-висшият от оцелелите офицери, Елтал беше жилав човек с фино лице и тънки мустаци. Ръката му бе превързана. Той участваше в удържането на позицията около Далинар в последната фаза на сражението.
— Да, Сиятелни господарю — Елтал се затича към Далинар. Всички коне без двата ришадиеца носеха ранените.
— Отведете ранените в лагера ми — нареди Далинар. — После наредете на Телеб да вдигне целия лагер по тревога. Мобилизирайте останалите роти.
— Слушам, Сиятелни господарю — и мъжът отдаде чест. — Сиятелни господарю, за какво да им кажа да се готвят?
— За каквото и да е. Да се надяваме да не е нищо.
— Разбирам, Сиятелни господарю — и Елтал тръгна да изпълни заповедите.
Далинар обърна Храбрец и отиде до мостовите, които още следваха водача си, мрачен мъж на име Каладин. Бяха изоставили моста си при постоянните мостове; Садеас можеше да изпрати за него, ако поиска.
При приближаването му мостовите спряха; изглеждаха уморени като него, ала се строиха в порядък, който издаваше лека враждебност. Стиснаха копията си, сякаш бяха уверени, че ще опита да им ги отнеме. Бяха го спасили, но очевидно не му се доверяваха.