— И ти искаш да ме убедиш, че това е почтена стъпка? — изръмжа Далинар.
— Въобще не — ухили се Садеас. — Години наред аз се борих да стана най-довереният съветник на Елокар — но винаги се появяваше ти, отвличаше вниманието му, влияеше му, въпреки усилията ми. Няма да се преструвам, че е било само заради честта, макар че имаше и от това. Най-накрая просто исках да те няма.
Гласът на Садеас стана студен.
— А ти наистина полудяваш, стари приятелю. Можеш да ме наречеш лъжец, но извърших днешната си постъпка като акт на милост. Да те оставя да загинеш славно, вместо да гледам как слизаш все по-надолу и по-надолу. Като оставех паршендите да те убият, щях да мога да защитя Елокар от теб и да те превърна в символ, който да напомня на останалите какво наистина правим тук. Смъртта ти можеше да бъде нещото, което най-после да ни обедини. Иронично, ако се замислиш.
Далинар вдиша и издиша. Трудно бе да не позволи на гнева и на негодуванието му да не го погълнат.
— Обясни ми тогава едно. Защо не ми прикачи опита за убийство? Защо изчисти името ми, щом само си пресмятал как да ме предадеш по-нататък?
Садеас тихо изсумтя.
— А, никой нямаше наистина да повярва, че си опитал да убиеш краля. Щяха да приказват, но нямаше да го повярват. Ако те бях обвинил прекалено рано, щях да рискувам да изложа себе си. — Той поклати глава. — Мисля, че Елокар знае кой е опитал да го убие. Призна ми го, но не желае да ми каже името.
Какво?, помисли си Далинар. Той знае? Но… как? Защо не ни е казал кой? Далинар веднага промени плановете си. Не бе сигурен, че Садеас говори истината, но ако бе така, можеше да го използва.
— Той знае, че не си ти — продължи Садеас. — Мога да го разбера поне дотолкова, макар той самият да не разбира колко е прозрачен. Да те обвинявам щеше да е безсмислено. Елокар щеше да те защити и аз можеше спокойно да загубя поста си на Върховен принц на осведомяването. Но тази история ми даде чудесна възможност да те накарам да ми се доверяваш отново.
Обедини ги… Виденията. Само дето човекът, който говореше на Далинар в тях, бе сбъркал изцяло. Почтените действия не спечелиха лоялността на Садеас. Те само направиха Далинар уязвим за измяна.
— Ако това изобщо има някакво значение — додаде Садеас — аз те харесвам. Наистина. Но ти си пречка на пътя ми и си сила, която действа — без да го осъзнава — за разрушаването на кралството на Гавилар. И щом възможността се появи, аз се възползвах от нея.
— Не беше само удобен случай — отговори Далинар. — Ти си го нагласил, Садеас.
— Планирах го, но аз често планирам. Не винаги опитвам да се възползвам от случая. Днес го направих.
Далинар изхъмка.
— Е, Садеас, днес ти ми показа нещо; показа ми го със самия опит да ме ликвидираш.
— И какво е то? — попита засмяно другият.
— Показа ми, че все още съм заплаха.
Върховните принцове продължиха тихия си разговор. Каладин бе застанал изтощен заедно с останалите от Мост Четири до войниците на Далинар.
Садеас ги погледна. Сред тълпата стоеше Матал; през цялото време със зачервено лице бе наблюдавал Каладин и хората му. Вероятно знаеше, че ще бъде наказан както Ламарил по-рано. Трябваше да са го разбрали. Трябваше да убият Каладин още в началото.
Опитаха, мина през ума му. Не успяха.
Не знаеше какво е станало с него, какво е било онова нещо със Сил и с думите в главата му. Явно Светлината на Бурята вече действаше по-добре за него. Бе станала по-могъща. Но го беше напуснала и той бе страшно изморен. Изцеден. Бе насилил прекалено много себе си и Мост Четири. Твърде много.
Може би той и останалите трябваше да отидат в лагера на Колин. Но Тефт имаше право; трябваше да видят как това свършва.
Той обеща, помисли си Каладин. Обеща да ни освободи от Садеас.
Ала докъде го бяха довели обещанията на светлооките в миналото?
— Е — изрече Садеас високо, — хората ти очевидно са изморени, Далинар. По-късно можем да обсъдим какво не беше наред, въпреки че мога да допусна, че нашият съюз се оказа невъзможен.
— Невъзможен — повтори Далинар. — Любезен начин да се каже.
После кимна към мостовите.
— Ще взема тези мостови със себе си в своя лагер.