— Наистина ли мислите, че размяната бе добра? — смаяно попита Каладин.
Далинар му се усмихна и изведнъж му напомни за баща му.
— За честта ми? Несъмнено. Отивай и доведи хората си в безопасност, войнико. По-късно вечерта имам да те питам за някои работи.
Каладин погледна към Садеас, който държеше новия си Меч със страхопочитание.
— Казахте, че ще се погрижите за Садеас. Това ли смятахте да направите?
— Това не бе за Садеас — отговори му Далинар. — Погрижих се за теб и за хората ти. Имам още работа за вършене днес.
Далинар намери крал Елокар във всекидневната му в двореца.
После кимна още веднъж на гвардейците отвън и затвори вратата. Хората изглеждаха притеснени. Така и трябваше; заповедите му бяха необичайни. Но щяха да направят това, което им се нареди. Носеха цветовете на краля — синьо и златно — но бяха хора на Далинар, специално подбрани заради лоялността си.
Вратата се затвори с щракване. Кралят, облечен в Бронята си, разглеждаше една от картите.
— А, чичо — каза той и се обърна към Далинар. — Добре. Исках да говоря с теб. Знаеш ли за слуховете за теб и майка ми? Разбирам, че не може да се е случило нещо неприлично, но се притеснявам от това какво мислят хората.
Далинар прекоси стаята; ботушите му тропаха върху разкошния килим. В ъглите на всекидневната бяха окачени заредени диаманти; резбованите стени бяха украсени с малки кварцови чипове, които блестяха и отразяваха светлината.
— Честно казано, чичо — продължи Елокар и поклати глава. — Репутацията ти в лагера започва да не ми харесва. Приказките им се отразяват върху мен, нали, и…
Прекъсна, когато Далинар спря на една стъпка от него.
— Чичо? Всичко наред ли е? Гвардейците ми съобщиха нещо за някаква неприятност с твоя щурм на платото днес, но умът ми бе много зает. Да съм пропуснал нещо важно?
— Да — отвърна Далинар. После вдигна крак и ритна краля в гърдите.
Силата на удара го събори към бюрото му. Хубавото дърво се счупи, когато тежкият Броненосец се удари в него. Елокар падна на пода и нагръдната му броня леко изпука. Далинар го доближи, ритна го по страната и Бронята отново изпука.
Елокар започна уплашено да крещи:
— Гвардейци! При мен! Гвардейци!
Никой не дойде. Далинар го ритна отново; Елокар изруга и хвана ботуша му. Далинар изръмжа, но се наведе, хвана племенника си за ръката, изправи го на краката му и го засили към стената. Кралят се спъна в килима и разби някакъв стол. Разпиляха се някакви летви и се посипаха трески.
Елокар се изправи и зяпна. Далинар го приближаваше.
— Какво става с теб, чичо? — извика той. — Ти си луд! Гвардейци! Убиец в стаята на краля! Гвардейци!
После опита да побегне към вратата, но Далинар го удари с рамо и отново събори младежа.
Онзи се претърколи, но се опря на ръката си, застана на колене и протегна другата си ръка. Появи се облак от мъгла, докато призоваваше Меча си.
Далинар ритна ръката на краля точно, когато Мечът се появи в нея. Ударът отново превърна оръжието в мъгла.
Елокар неистово замахна с юмрук към Далинар, но чичо му го хвана, протегна се надолу и го изправи на крака. Издърпа го и стовари юмрука си върху нагръдната част. Елокар се опъваше, но Далинар удари още веднъж Бронята му; стоманените обръчи около пръстите му изпукаха и кралят изръмжа.
Следващият удар счупи Бронята на Елокар; тя се пръсна на множество парчета.
Далинар събори краля на пода. Елокар опита да стане отново, но нагръдната секция бе центърът на силата на Бронята. При липсата й ръцете и краката ставаха много тежки. Далинар застана на коляно до гърчещия се крал. Мечът му се появи отново, но Далинар хвана китката на младежа и я удари в пода. Мечът още веднъж се разтвори в мъгла.
— Гвардейци! — изхленчи Елокар. — Гвардейци, гвардейци, гвардейци!
— Няма да дойдат, Елокар — тихо му каза Далинар. — Те са мои хора и аз им наредих да не влизат тук — и да не допускат никого — независимо от това какво чуят. Дори и то да съдържа викове за помощ от твоя страна.
Елокар млъкна.
— Те са мои хора, Елокар — продължи чичо му. — Аз съм ги обучил. Аз ги назначих тук. Винаги са били лоялни към мен.