— Защо, чичо? Какво правиш? Моля те, кажи ми. — Кралят за малко да се разплаче.
Далинар се наведе достатъчно близо, за да усети диханието на племенника си.
— Подпръгът на коня ти по време на лова — спокойно произнесе той. — Ти си го прерязал, нали?
Погледът на Елокар се разшири.
— Седлата са били разменени преди да дойдеш в лагера ми — продължи Далинар. — Направил си го, понеже не си искал да унищожиш любимото си седло, когато падне от коня. Планирал си го, направил си го. Ето защо беше толкова уверен, че ремъкът е бил срязан.
Елокар кимна и се сви.
— Някой опитваше да ме убие, но ти не вярваше! Аз… притесних се, че може и да си ти! И реших… аз…
— Прерязал си собствения си подпръг — каза Далинар — за да се получи видим, очевиден опит за покушение срещу живота ти. Нещо, което ще накара мен или Садеас да проведем разследване.
Елокар се поколеба, после отново кимна.
Далинар затвори очи и бавно издиша.
— Нима не разбираш какво си сторил, Елокар? Предизвикал се подозрения срещу мен във всички лагери! Даде на Садеас възможност да опита да ме унищожи.
Отвори очи и погледна краля.
— Трябваше да знам — прошепна младият човек. — Не можех да вярвам на никого.
После простена под тежестта на Далинар.
— Ами счупените камъни в Бронята ти? И тях ли постави?
— Не.
— Тогава може би наистина си открил нещо — изсумтя Далинар. — Струва ми се, че не мога да те обвинявам изцяло.
— Ще ми дадеш ли да стана?
— Не — и Далинар се наведе още по-надолу. Опря ръката си на гърдите на племенника си. Елокар спря да се движи и го загледа ужасено.
— Ако натисна — продължи Далинар — си мъртъв. Ребрата ти се чупят като клони, сърцето ти се смачква като презрял грозд. Никой няма да ме обвини. И без това си шепнат, че Тоягата е трябвало да вземе трона за себе си преди години. Гвардията ти е лоялна към мен. Никой няма да тръгне да отмъщава за теб. Никой няма да го е грижа.
Елокар издиша, щом Далинар го притисна още малко с ръката си.
— Разбираш ли? — попита го спокойно Далинар.
— Не!
Далинар въздъхна, пусна по-младия мъж и стана. Елокар вдиша шумно.
— Подозрителността ти може да е неоснователна — продължи той — а може и да е напълно основателна. Независимо от това, трябва да разбереш нещо. Аз не съм твой враг.
Елокар се намръщи.
— Значи няма да ме убиеш?
— В името на Бурите, не! Обичам те като син, момчето ми.
Елокар разтри гърдите си.
— Ти… показваш бащинските ти чувства по малко странен начин.
— Години наред те следвах — продължи Далинар. — Дадох ти лоялността си, предаността си и съветите си. Заклех се пред теб — обещах си, поех обет пред себе си — че няма да пожелая трона на Гавилар. Само, за да запазя сърцето си лоялно. И въпреки това ти не ми се доверяваш. Правиш неща като онова с подпръга, навеждаш подозренията към мен, даваш на враговете си позиция срещу теб самия, без да го разбираш.
Далинар пристъпи към краля. Той се сви.
— Е, сега поне знаеш — произнесе твърдо чичото. — Ако бях искал да те убия, Елокар, досега да съм го направил десет пъти. Какво говоря, сто пъти. Явно няма да приемеш лоялността и предаността като доказателства за честността ми. Тогава, щом се държиш като дете, и с теб ще се отнасят като с дете. Сега вече си наясно, че не желая смъртта ти. Исках ли я, щях да смажа гърдите ти и да приключа с това!
После пресрещна погледа на краля.
— Сега — попита отново Далинар — разбираш ли?
Елокар бавно кимна.
— Добре — каза Далинар. — Утре ще ме назначиш Върховен принц на войната.
— Какво?
— Днес Садеас ме предаде — продължи Далинар. Отиде до счупеното писалище и подритна парчетата. Кралският печат се изтъркаля от чекмедженцето си. Той го взе. — Почти шест хиляди от хората ми загинаха. Адолин и аз едвам оцеляхме.
— Какво? — Елокар седна. — Това е невъзможно!
— Напротив — погледна Далинар племенника си. — Видял е добър случай да се измъкне и да остави паршендите да ни унищожат. И го е направил. Съвсем според алетските традиции. Безмилостно, но му позволява да се преструва, че има почтеност и морал.
— Ти… Искаш да го изправя пред съда?