— Само иска да ме направи мишена.
— За твоето собствено добро, синко — отвърна Далинар и тръгна към вратата. — Не се измъчвай кой знае колко. Имам някои планове как точно да те опазя жив.
После отвори вратата; видяха се нервни гвардейци, които удържаха нервни прислужници и придворни.
— Той е наред — каза им Далинар. — Виждате ли? — Отстъпи и направи път, та гвардията и прислугата да могат да изпълняват задълженията си към своя крал.
Далинар се обърна, но се поспря.
— А, Елокар? Майка ти и аз се ухажваме. Трябва да свикнеш с това.
Въпреки всичко станало досега, последното направо смая краля. Далинар се усмихна, затвори вратата и се отдалечи с твърда стъпка.
Все още почти всичко не бе както трябва. Все още беше бесен на Садеас, скърбеше от загубата на толкова много от хората си, не знаеше какво да прави с Навани, бе объркан от виденията си и стреснат от идеята да обедини лагерите.
Но поне имаше нещо, с което да действа.
Част пета
Тишината отвъд
Шалан ∗ Далинар ∗ Каладин ∗ Сет ∗ Шутът
70
Море от стъкло
Шалан лежеше кротко в леглото в болничната стая. От плач не й останаха сълзи, после просто повърна в нощното гърне. Заради нещата, които направи. Чувстваше се ужасно.
Предаде Ясна. И Ясна знаеше. Това, че разочарова принцесата, някак й тежеше повече от самата кражба. Целият план поначало беше глупав.
Освен това, Кабсал бе мъртъв. Защо ли се чувстваше толкова зле точно за това? Той беше убиец. Искаше да убие Ясна и беше готов да жертва живота на Шалан за постигането на целта си. Въпреки това й липсваше. Ясна не изглеждаше изненадана, че някой иска да я убие; вероятно убийците бяха обичайна част от нейния живот. Може би трябваше да мисли Кабсал за закоравял убиец, ала той беше мил с нея. Възможно ли бе всичко това да е лъжа?
Трябва да е бил донякъде искрен, каза си тя, свита в леглото. Ако не го интересувах, защо да се мъчи толкова да ме накара да ям от сладкото?
Беше дал от противоотровата първо на Шалан, а едва след това беше взел сам.
И все пак, той прие противоотрова. Облиза сладкото от пръста си. Защо това не го спаси?
Въпросът почна да я преследва. Същевременно я порази още нещо. Нещо, което трябваше да е забелязала по-рано, ако не я разсейваше чувството за вина.
Ясна яде от хляба.
Шалан се обгърна с ръце и се примъкна към таблата на леглото. Яде, а не се отрови, разсъди тя. Напоследък животът ми е безсмислен. Създанията с кривите глави, онова място с тъмното небе, Превръщането… а сега и това.
Как оживя Ясна? Как?
С треперещи пръсти Шалан се пресегна към кесията на масичката до леглото. Вътре намери гранатовата сфера, с която Ясна я спаси. Излъчваше бледа Светлина; повечето отиде за Превръщането. Ала стигаше да освети скицника. Ясна сигурно не се беше потрудила да го разгледа. Отнасяше се с такова пренебрежение към изобразителните изкуства. До скицника лежеше книгата, която тя й даде. Книгата с безкрайните страници. Защо я беше оставила?
Шалан взе въглена и отгърна скицника на празен лист. Мина през различни рисунки на създанията, някои в същата тази стая. Промъкваха се до нея. Винаги. Понякога й се струваше, че ги вижда с крайчеца на окото. Друг път ги чуваше да шепнат. Не посмя отново да им отговори.
Започна да рисува с нестабилна ръка — скицираше Ясна в болницата онзи ден. Как седи до леглото на Шалан и държи сладкото. Шалан не беше взимала определен Спомен и затова не беше точна като друг път, но помнеше достатъчно добре, та да нарисува Ясна с пръст в бурканчето. Като го извади, помириса ягодите. Защо? Защо да бърка в бурканчето? Нямаше ли да е достатъчно просто да го вдигне и да го помирише?
Ясна не сбърчи нос при това. Всъщност не спомена, че сладкото е развалено. Просто го затвори с капачето и го върна.
Шалан отгърна на нов лист и нарисува как Ясна поднася парченце хляб към устните си. След като хапна от него, тя се намуси. Странно.
Шалан остави молива и се взря в скицата на Ясна, щипнала с пръсти хляба. Изображението не беше съвършено точно, но доста добро. Като че ли парченцето се топеше. Като че беше неестествено скашкано, когато Ясна го хапна.