Вътре не миришеше и наполовина толкова противно, колкото той очакваше. Представляваше тъмно помещение, врязано под земята. До един човек пред коритото гореше свещ. Кимна на Сет, върза си гащите, отри ръце в тях и си тръгна. Взе свещта, обаче учтиво запали от нея едно оставено парченце.
Когато мъжът излезе, Сет пое Светлина от кесията и положи ръце върху вратата. Направи Пълно Оттласкване на вратата и рамката й, като така я затвори и заключи. После дойде Мечът му. В този дворец всичко беше построено надолу, в дълбочина. Доверявайки се на купените карти, Сет коленичи и изряза квадратен каменен блок от пода, по-широко в долната част. Когато камъкът започна да се плъзга надолу, той го зареди със Светлина и направи половин Основно Оттласкване нагоре, та блокът стана безтегловен.
После се Оттласна умело нагоре и остана само с една десета от същинското си тегло. Скочи върху камъка и намалената му тежест го накара да се заспуска бавно. Слезе с камъка в помещението отдолу. Три диванчета с плюшени виолетови възглавници край стените, под изящни сребърни огледала. Тоалетната на светлооките. В поставка на стената гореше малка лампа, но вътре нямаше никого.
Камъкът меко тупна на пода и Сет скочи от него. Смъкна дрехите си и остана с черно-бялата униформа на старши слуга. Извади подходяща шапчица от джоба, наложи я на главата си и неохотно освободи Меча. Изниза се в коридора и бързо затвори вратата с Оттласкване.
Напоследък рядко се замисляше, че ходи върху камък. Навремето би се отнесъл със страхопочитание към подобен каменен коридор. Мигар бе същият човек? Мигар някога беше обожавал нещо?
Сет забърза напред. Нямаше много време. За щастие, крал Таравангян се придържаше към строг график. Седма камбана: време за размишление насаме в кабинета. Сет видя преддверието на кабинета, охранявано от двама войници.
Сет сведе глава, за да скрие шинските си очи, и пъргаво закрачи към тях. Единият войник предупредително вдигна ръка, така че Сет я улови, изви я и строши китката. Удари мъжа с лакът в лицето и го хвърли към стената.
Вцепененият му другар зина да извика, но Сет го ритна в стомаха. Дори без Меч, той беше опасен — зареден със Светлина и владеещ каммар. Хвана втория страж за косата и разби челото му в каменния под. После стана и отвори вратата с ритник.
Стаята, в която влезе, беше добре осветена от два реда лампи на лявата стена. Дясната стена бе покрита от горе до долу с претъпкани лавици с книги. На килимче точно пред Сет седеше един мъж с кръстосани крака. Той гледаше през огромен прозорец, изрязан в камъка. Взираше се в океана.
Сет пристъпи напред.
— Наредено ми е да Ви кажа, че останалите са мъртви. Дошъл съм да довърша работата. — Той вдигна ръце и Мечът му се появи.
Мъжът не се обърна.
Сет се поколеба. Трябваше да се увери, че човекът е разбрал думите му.
— Чухте ли ме? — попита Сет и се приближи още.
— Уби ли моите стражи, Сет, сине на сина на Валано? — попита тихо кралят.
Сет застина. Изруга и отстъпи, вдигна Меча в отбранителна позиция. Поредният капан?
— Свърши добре работата си — рече кралят, без да се обръща. — Убити водачи, погубен живот. Паника и хаос. Това ли бе твоята съдба? Питаш ли се? Получил този чудовищен Меч от своя народ, изгонен и освободен от всеки грях, който господарите ти могат да поискат от теб?
— Не съм освободен — отговори Сет, все още предпазлив. — Ходещите по камъка често допускат тази грешка. Всеки отнет от мен живот ме смазва, откъсва от душата ми.
Гласовете… виковете… пъклени духове, мога да чуя как вият…
— Но продължаваш да убиваш.
— Това е моето наказание. Да убивам, да нямам избор, освен да понасям тези грехове. Аз съм Неверен.
— Неверен — кралят като че се забавляваше. — Бих казал, че знаеш много истина. Повече от твоите сънародници сега. — Най-после се обърна и Сет видя, че е грешил за него. Крал Таравангян не беше глупав. Имаше проницателни очи и мъдрото лице на човек, който знае много, обрамчено с бяла брада. Мустаците му приличаха на върхове на стрели. — Видял си какво причиняват смъртта и убийството. Ти можеш да кажеш, Сет, сине на сина на Валано, че носиш големи грехове за народа си. Разбираш онова, което те не могат да разберат. И затова имаш истината.