Сет се свъси. И после нещата започнаха да придобиват смисъл. Знаеше какво следва, когато кралят бръкна в широкия си ръкав и извади малък камък, който грееше със светлината на две дузини лампи.
— Винаги сте били Вие. Моят невидим господар.
Кралят остави камъка на пода между двамата. Клетвеният камък на Сет.
— Вие включихте в списъка собственото си име.
— В случай, че те заловят — отговори Таравангян. — Най-добрата защита срещу подозрението е да се наредиш сред жертвите.
— А ако Ви бях убил?
— Нарежданията бяха недвусмислени. А, както се разбрахме, ти си твърде добър в спазването им. Може би не е нужно да ти казвам, обаче ти заповядвам да не ме нараняваш. А сега, уби ли моите стражи?
— Не знам — рече Сет и се принуди да приклекне и да освободи Меча си. Говореше високо, мъчеше се да заглуши виковете, за които беше сигурен, че се носят откъм горните корнизи в стаята. — Повалих и двамата в несвяст. Смятам, че строших черепа на единия.
Таравангян въздъхна. Изправи се и застана на прага. Сет погледна през рамо и видя, че старият крал проверява раните на стражите. Таравангян извика за помощ и дойдоха други хора, които да се погрижат за двамата войници.
Сет бе погълнат от страховита буря от чувства. Този благ, съзерцателен мъж го бе пращал да изтребва и убива? Той беше причинил виковете?
Таравангян се върна.
— Защо? — пресипнало попита Сет. — За отмъщение?
— Не — отговори кралят. Звучеше страшно уморен. — Някои от хората, които уби, бяха мои скъпи приятели, Сет, сине на сина на Валано.
— Презастраховка? — изсъска Сет. — Да останете извън подозрение?
— Отчасти. И отчасти, защото тяхната смърт беше необходима.
— Защо? Каква би била ползата?
— Стабилност. Онези, които ти уби, бяха сред най-могъщите и влиятелни хора на Рошар.
— По кой начин това допринася за стабилността?
— Понякога се налага да събориш една сграда, за да построиш нова, с по-здрави стени. — Кралят се обърна и погледна към океана. — А в идните години ще ни трябват здрави стени. Много, много здрави.
— Вашите думи са като стоте гълъба.
— Лесно е да ги пуснеш, трудно е да ги задържиш — рече Таравангян на шински.
Сет го изгледа остро. Този човек говореше шинския език и знаеше пословиците на народа му? Странно за някой, който ходи върху камък. И още по-странно за убиец.
— Да, говоря твоя език. Понякога се питам дали самият Брат на живота не те прати при мен.
— За да се изцапам с кръв, та Вие да останете чист. Да, това ми прилича на нещо, което някой от вашите ворински богове би направил.
Таравангян помълча малко.
— Ставай — рече той накрая.
Сет се подчини. Той винаги би се подчинил на своя господар. Таравангян го поведе към една странична врата в стаята. Взе от стената една лампа със сфера и освети стръмна вита стълба, която водеше надолу. Слязоха по нея. Таравангян бутна една врата и двамата се озоваха в помещение, което липсваше на всички карти, притежавани от Сет или купени от него, за да разгледа. Бе дълго, с широки парапети край стените. Приличаше на тераса. Всичко вътре беше боядисано в бяло.
Помещението беше пълно с легла. Стотици легла. Повечето заети.
Сет намръщен следваше краля. Огромна тайна стая, изсечена в скалата на Конклава? Долу сновяха облечени в бяло хора.
— Болница ли е това? — попита Сет. — И очаквате да реша, че вашите човеколюбиви усилия възмездяват онова, което ми заповядвахте да извърша?
— Това не е човеколюбие — отговори Таравангян и отново бавно тръгна. Бяло-оранжевата му роба зашумоля. Хората му се кланяха почтително. Таравангян отведе Сет в една ниша с легла. Във всяко лежеше по един болен. С болните се занимаваха лечители. Правеха нещо на ръцете им.
Източваха кръвта им.
При леглата стоеше жена с дъска за писане и чакаше нещо. Какво?
— Не разбирам — каза Сет, докато с ужас наблюдаваше как четиримата пациенти стават все по-бледи. — Вие ги убивате, нали?
— Да. Кръвта не ни трябва. Това е просто бавен и лесен начин за убиване.
— Всички? Всички хора в тази стая?
— Стараем се да подбираме само най-тежките случаи за преместване тук. Понеже, веднъж довели ги, не можем да си позволим да ги пуснем, ако се поправят. — Обърна към Сет изпълнените си с мъка очи. — Понякога имаме нужда от повече тела, отколкото са неизлечимо болните. Затова трябва да довеждаме забравените и низшите. Онези, които няма да липсват никому.