— Онова нещо ли?
— Онзи Меч.
— Какво те е грижа пък за Меча?
— Не знам — рече Сил и се обгърна с ръце. — Просто ми се струва неправилно. Мразя го. Радвам се, че той се отърва от него. Това го прави по-добър човек.
Номон, средната луна, почна да се издига. Ярка и светлосиня, тя обля хоризонта в светлина. Някъде отвъд Пустите равнини беше паршендският Броненосец, срещу когото Каладин се би. Беше намушил крака му изотзад. Паршендите го наблюдаваха, но не се намесиха в двубоя и не нападнаха ранените мостови на Каладин. Каладин обаче бе ударил един от техните защитници от възможно най-страхлива позиция, при това намесвайки се в сражението.
Тормозеше се от стореното и това го дразнеше. Един войник не можеше да се главоболи за това кого или как напада. Оцеляването беше едничкото правило на бойното поле.
Е, оцеляването и верността. Освен това той понякога оставяше ранените противници да живеят, ако не представляваха заплаха. И спасяваше младите войници, които имаха нужда от защита. И…
И никога не се показа особено добър в нещата, които войникът би трябвало да прави.
Днес спаси един върховен принц — поредния светлоок — и покрай него, хиляди войници. Спаси ги, като убиваше паршендите.
— Можеш ли да убиваш, за да защитиш? — попита Каладин на висок глас. — Няма ли някакво противоречие?
— Аз… не знам.
— Държа се странно по време на сражението. Въртеше се около мен. После си отиде. Не те видях.
— Убиването — тихичко отвърна тя. — То ме наранява. Трябваше да се махна.
— Обаче тъкмо ти ме накара да спася Далинар. Ти искаше аз да се върна и да убивам.
— Знам.
— Тефт каза, че Сияйните са се придържали към правила. Според тях не би трябвало да извършваш лоши неща, за да постигнеш големи цели. Ала какво направих аз днес? Изтребих паршендите, за да спася алетите. Това какво е? Те не са невинни, но и ние не сме. Не сме невинни нито в малкото, нито в голямото.
Сил не отговори.
— Ако не бях отишъл да спася хората на Далинар, щях да допусна Садеас да успее в своето чудовищно предателство. Щях да допусна да загинат хора, които бих могъл да спася. Щях да се отчая и отвратя от себе си. Загубих също трима добри мъже, мостови, които бяха само на един дъх разстояние от свободата. Струва ли животът на другите тази загуба?
— Нямам отговорите, Каладин.
— Има ли ги някой изобщо?
Зад тях се чуха стъпки. Сил се обърна.
— Той е.
Луната току-що бе изгряла. Оказа се, че Далинар Колин е точен човек.
Застана до Каладин. Носеше вързоп под мишница. Имаше излъчването на воин, дори и без Броня. Всъщност така беше по-внушителен. Мускулестото му тяло показваше, че не разчита Бронята да му дава сила. Спретнатата униформа говореше за човек, който разбира, че другите се вдъхновяват, ако водачът им изглежда подобаващо.
И други са изглеждали тъкмо толкова благородни, помисли Каладин. Ала мигар друг бе способен да размени своя Меч, само за да поддържа образа си? И ако е така, кога образът се превръща в действителност?
— Съжалявам, че те накарах да се срещнеш с мен толкова късно — каза Далинар. — Знам, че денят беше дълъг.
— И без това се съмнявам, че бих могъл да заспя.
Далинар тихо изръмжа в знак, че разбира.
— Грижат ли се добре за хората ти?
— Да. Всъщност доста добре. Благодаря.
Бяха дали на Каладин празни казарми за мостовите, а хората бяха прегледани от най-добрите военни лекари на Далинар — получиха вниманието им преди ранените светлооки офицери. Мъжете, които не бяха от Мост Четири, приеха веднага и без много приказки Каладин за свой водач.
Далинар кимна.
— Колко от тях смяташ, че ще приемат предложението за една кесия пари и освобождаване?
— Доста от другите отряди. Предполагам обаче, че повечето няма да приемат. Мостовите не мислят за бягство или за свобода. Те няма да знаят какво да правят със себе си. Що се отнася до моя отряд… е, имам чувството, че те ще настоят да направят това, което аз направя. Ако остана аз, остават и те. Тръгна ли си, и те тръгват.
— И какво ще направиш ти?
— Още не съм решил.
— Говорих с моите офицери — рече Далинар и се свъси. — Оцелелите от моите офицери. Казаха, че си им заповядвал, че си поел командването като светлоок. Синът ми още е огорчен от това как… е потръгнал разговорът му с теб.