— Значи казвате, че книгата не греши. Тук пише, че сте спонтанна, но понякога. Следователно е вярна.
— По тази логика е вярна за всеки.
— Съвършено вярна!
— Е, не чак толкова — отговори Шалан и погълна още едно парче от сладкия пръхкав хляб. — Както споменах, Ясна мрази всякакви сладка.
— Ах, да. Тя е еретик по сладката също. Нейната душа се намира в по-голяма опасност, отколкото предполагах. — Той се ухили и похапна от хляба.
— Наистина. И какво още пише в това Ваше книжле за мен — и за половината хора по света — във връзка с любовта ни към храни, които съдържат прекалено много захар?
— Добре, предполага се, че вкусът към симки говори още за любов към заниманията на открито.
— А, на открито значи. Посетих веднъж това митично място. Беше много отдавна. Почти съм забравила какво е. Кажете ми, още ли грее слънце или това го има само в размечтаните ми спомени?
— Сигурен съм, че обучението Ви не е толкова тежко.
— Ясна е необичайно привързана към праха. Вярвам, че преживява от него и се храни с прашинките, както чулите гризат скални пъпки.
— А Вие, Шалан? Вие с какво се прехранвате?
— Въглен.
Кабсал първо изглеждаше объркан, но после забеляза скицника.
— Ах, да. Изненадах се колко бързо името и рисунките Ви се разпространиха из Конклава.
Шалан си дояде хляба и избърса ръце във влажната кърпа, която Кабсал беше донесъл.
— Все едно съм някаква болест — тя прокара пръст през червената си коса и се намръщи. — Наистина имам цвят като обрив, нали?
— Глупости — остро отвърна Кабсал. — Не бива да говорите такива неща, Ваше Сиятелство. Непочтително е.
— Към мен самата?
— Не. Към Всемогъщия, който Ви е създал.
— Той е създал и кремлингите. Да не споменаваме обривите и заразите. Така че сравнението е всъщност чест.
— Не успявам да следвам логиката, Ваше Сиятелство. Понеже той е създал всички неща, сравненията са безсмислени.
— Като твърденията във Вашите Вкусове, а?
— Точка за Вас.
— Можеш да си и по-лоши неща от зараза — продължи Шалан и се замисли безцелно. — Когато човек прихване болест, тя му напомня, че е жив. Кара го да се бори срещу нея. Когато болестта отмине, в сравнение с нея нормалното здраве изглежда прекрасно.
— А не сте ли по-скоро усещане за еуфория? Не носите ли приятни чувства и радост на онези, които заразявате?
— Еуфорията минава. Обикновено е кратка, така че по-дълго я очакваме, отколкото й се наслаждаваме. — Тя въздъхна. — Вижте какво направихме. Сега съм потисната. Поне връщането към изследванията ще ми се стори вълнуващо.
Кабсал се смръщи на книгите.
— Бях под впечатлението, че ученето Ви доставя удоволствие.
— И аз. После в живота ми нахлу Ясна Колин и доказа, че дори нещо приятно може да стане скучно.
— Разбирам. Значи тя е строга наставница?
— Всъщност не. Аз просто обичам хиперболата.
— Аз пък не я обичам. Правописът й е мръсно копеле.
— Кабсал!
— Съжалявам — рече Кабсал. После погледна и нагоре. — Съжалявам.
— Сигурна съм, че таванът Ви прощава. За да привлечете вниманието на Всемогъщия, може би ще желаете да изгорите една молитва.
— И без това му дължа няколко. Та какво казвахте?
— Ами, Сиятелната Ясна не е строга наставница. Всъщност тя е всичко, което се говори за нея. Бляскава, красива, тайнствена. Щастие е за мен да съм нейна повереница.
Кабсал кимна.
— Казват, че е съвършена. С едно изключение.
— Имате предвид нейната ерес?
Той се съгласи.
— Не е толкова лошо за мен, колкото си мислите — каза Шалан. — Тя рядко говори за вярата си. Само когато я предизвикат.
— Следователно се срамува.
— Съмнявам се. Просто е внимателна.
Кабсал я погледна изпод вежди.
— Няма нужда да се тревожите за мен. Ясна не опитва да ме убеди да изоставя светилищата.
Кабсал се приведе напред и стана по-сериозен. Беше по-възрастен от нея — към средата на двадесетте си години, изпълнен с вяра, сигурен в себе си, сериозен. Всъщност беше единственият мъж приблизително на нейната възраст, с когото беше разговаряла без строгия надзор на баща си.