— Само ако греша, дете — отговори Ясна и се върна към четивото си. — А аз рядко греша.
34
Стената на бурята
„Вървях от Абамабар към Уритиру.“
Предназначението на мостовите не е да оцеляват…
Умът на Каладин беше замаян. Знаеше, че го боли, но само толкова. Блуждаеше. Сякаш главата му беше отделена от тялото и отскачаше от сенките и таваните.
— Каладин! — прошепна един угрижен глас. — Каладин, моля те. Не изпитвай повече болка.
Предназначението на мостовите не е да оцеляват. Защо тези думи го тормозеха така? Помнеше какво се случи, как използва моста като щит, как изостави армията, как обрече щурма на провал. Отче на Бурята, какъв глупак съм!, помисли Каладин.
— Каладин?
Гласът на Сил. Рискува да отвори очи и видя, че светът е обърнат с главата надолу. Небето се простираше под него, а познатият дърводелски двор се рееше във въздуха.
Не. Той беше с главата надолу. Висеше на стената на казармата на Мост Четири. В най-високата си точка сградата се издигаше до петнадесет стъпки, а покривът й беше леко наклонен. Глезените на Каладин бяха вързани с въже, което висеше от забита в покрива халка. Виждал беше това да се случва и на други мостови. Един беше извършил убийство в лагера, а друг беше заловен да краде за пети път.
Гърбът на Каладин опираше в стената, следователно той висеше с лице на изток. Ръцете му бяха свободни и отпуснати надолу. Почти докосваха земята. Изстена отново, болеше го навсякъде.
Както го беше учил баща му, започна да опипва тялото си отстрани, за да провери дали няма счупени ребра. Потрепери, щом откри, че няколко са болезнени и най-малкото са пукнати. Вероятно счупени. Провери и раменете, защото се опасяваше да няма счупена ключица. Времето щеше да покаже дали има сериозни вътрешни контузии.
Потърка лице и корички съсирена кръв се обелиха и нападаха по земята. Цицина на главата, разкървавен нос, сцепена устна. Сил кацна на гърдите му, стъпила върху гръдната кост и с ръце зад гърба.
— Каладин?
— Жив съм — промълви той завалено заради подутата устна. — Какво стана?
— Войниците те пребиха — отвърна тя и сякаш се смали. — Върнах им го. Препънах единия три пъти днес. — Изглеждаше угрижена.
Каладин откри, че се усмихва. Колко време можеше да виси човек и кръвта да се стича в главата му?
— Голямо викане имаше — тихо продължи Сил. — Мисля, че няколко човека бяха разжалвани. Войникът, Ламарил, той…
— Какво?
— Екзекутираха го — рече Сил още по-тихо. — Върховният принц Садеас лично извърши това в мига, когато армията се върна от платото. Каза нещо в смисъл, че пълната отговорност се носи от светлооките. Ламарил все викаше, че ти си обещал да го оневиниш и че вместо него Газ трябва да понесе наказанието.
Каладин се усмихна мрачно.
— Не трябваше да заповядва да ме пребиват до безсъзнание. Газ?
— Оставиха го на същата служба. Не знам защо.
— Правото на отговорността. При подобно бедствие от светлооките се очаква да поемат главната вина. Обичат да се перчат, че спазват такива стари принципи, когато им е угодно. Защо още съм жив?
— Нещо като назидание — отговори Сил и обгърна телце с прозрачните си ръце. — Каладин, студено ми е.
— Нима можеш да усещаш температурата? — попита Каладин през кашлица.
— Обикновено не. Сега мога. Не разбирам това. Не… не ми харесва.
— Всичко ще се оправи.
— Не трябваше да лъжеш.
— Понякога е добре да излъжеш, Сил.
— И в този случай ли?
Каладин примигна. Опита да не обръща внимание на раните, на напрежението в главата. Опита да прочисти ума си. Не успя и в трите.
— Да — прошепна той.
— Струва ми се, че разбирам.
Каладин облегна глава, опирайки темето си в стената.
— Значи бурята ще ме съди. Ще оставят бурята да ме убие.
Увиснал тук, Каладин беше изложен пряко на ветровете и на всичко, което те щяха да довеят. Ако човек е благоразумен и вземе подходящи мерки, може да оцелее на открито по време на буря. Злочесто преживяване. Каладин беше правил това няколко пъти — окопаваше се, укриваше се от подветрената страна на някое скално образувание. Но да виси на стената с лице право към бурята? Вятърът и камъните щяха да го скълцат и размажат.