— Ей сега се връщам — каза Сил и скочи от гърдите му. Превърна се в падащ камък, после, когато доближи земята — в понесени от вятъра листа. Полетя надясно и се изгуби от поглед. Дърводелският двор беше празен. Каладин долавяше мириса на чистия студен въздух, на земята, която очакваше бурята. Затишие — така казваха, когато вятърът стихнеше, станеше студено, налягането рязко падаше и влажността се увеличаваше точно преди бурята.
След няколко мига Скалата надзърна зад ъгъла. Сил беше кацнала на рамото му. Той се прокрадна към Каладин, следван от нервния Тефт. С тях беше и Моаш. Въпреки изявленията му, че не вярва на Каладин, той изглеждаше не по-малко притеснен от другите двама.
— Лордче? — продума той. — Буден ли си?
— В съзнание съм — изхриптя Каладин. — Всички ли се прибрахте от битката невредими?
— Всички от нашите, до един — отговори Тефт и се почеса по брадичката. — Но загубихме сражението. Страшно беше. Над двеста мостови убити. Оцелелите стигаха само за единадесет моста.
Двеста души, помисли Каладин. По моя вина. Защитавах своите за сметка на всички останали. Прибързах прекалено.
Предназначението на мостовите не е да оцеляват. Тук има нещо. Нямаше как да попита Ламарил. Човекът все пак си получи заслуженото. Ако Каладин можеше да избира, такъв край щеше да застигне всички светлооки, включително и краля.
— Искахме да ти кажем нещо — рече Скалата. — От всички мъже. Повечето не щяха да излязат. Иде буря и…
— Няма нищо — прошепна Каладин.
Тефт побутна Скалата да довърши.
— Добре, ето какво. Ще те помним. Ние, Мост Четири, няма да се върнем назад. Може би всички ще измрем, но ще показваме на новите. Огньове вечер. Смях. Живот. Ще превърнем това в традиция. За теб.
Скалата и Тефт знаеха за сока от кратунковата билка. Можеха да продължат да печелят допълнително и да плащат за всичко това.
— Ти направи това за нас — добави Моаш. — Щяхме да измрем на бойното поле. Може би толкова от нас, колкото от останалите отряди. А сега ще изгубим само един човек.
— Казвам, че не постъпиха добре — начумерено се обади Тефт. — Говорихме дали да не срежем въжето и да те свалим…
— Не — отговори Каладин. — Така само ще си навлечете същото наказание.
Тримата се спогледаха. Явно и те бяха стигнали до този извод.
— Какво каза Садеас? — поинтересува се Каладин. — За мен.
— Че разбирал защо един мостови би пожелал да спаси живота си, дори и за сметка на живота на другите — отговори Тефт. — Нарече те себичен страхливец, но се държеше все едно е очаквал подобно нещо.
— Рече, че оставял Отеца на Бурята да те съди — додаде Моаш. — Йезерезе, кралят на Вестителите. Че ако заслужаваш да умреш, ще умреш… — И млъкна. Моаш знаеше не по-зле от другите, че незащитен човек не може да преживее буря. Не и такава буря.
— Искам вие тримата да направите нещо за мен — подхвана Каладин и затвори очи заради кръвта, която се процеждаше надолу по лицето му. Устната му се беше сцепила пак, когато проговори.
— Каквото поискаш, Каладин — отвърна Скалата.
— Искам да се върнете вътре и да кажете на хората да излязат след бурята. Кажете им да ме погледнат, както съм вързан тук горе. Кажете им, че ще отворя очи и ще ги погледна и аз. И те ще разберат, че съм жив.
Тримата мостови се умълчаха.
— Да, разбира се, Каладин. Ще го направим — промълви Тефт.
— Кажете им — продължи Каладин с по-твърд глас, — че това не е краят. Кажете им, че аз избрах да не отнема сам живота си и по никакъв проклет начин няма да го отстъпя на Садеас.
Скалата засия в една от своите широки усмивки.
— В името на ули’ теканаки, Каладин. Почти вярвам, че ще го направиш.
— Вземи — рече Тефт и му подаде нещо. — За късмет.
Каладин го взе в слабата си окървавена ръка. Сфера, цяла небесна марка. Беше празна, Светлината в нея беше свършила. Носи сфера в бурята, казваше старата поговорка, и поне ще имаш светлина да виждаш.
— Само това можахме да спасим от твоята кесия — обясни Тефт. — Газ и Ламарил взеха останалото. Оплакахме се, но какво можехме да направим?