— Благодаря — рече Каладин.
Моаш и Скалата се прибраха на сигурно място в казармата. Сил отлетя от рамото на рогоядеца, за да остане с Каладин. Тефт се позабави, сякаш се чудеше дали да не прекара бурята с него. Най-накрая поклати глава, промърмори и се присъедини към другите. На Каладин му се стори, че го чува да се нарича страхливец.
Вратата на казармата се затвори. Каладин опипа гладката стъклена сфера. Небето притъмняваше, и то не само защото слънцето залязваше. Надвисна чернота. Бурята.
Сил крачеше нагоре по стената, после седна и го загледа. Личицето й беше тъжно.
— Каза им, че ще оцелееш. Какво става, ако не оцелееш?
Пулсът на Каладин кънтеше в главата му.
— Майка ми би се ужасила, ако знаеше колко бързо войниците ме научиха да играя комар. Още първата вечер в армията на Амарам ме накараха да залагам пари.
— Каладин?
— Извинявай — отговори той и завъртя глава. — Думите ти ми припомниха онази вечер. Знаеш ли, в комара има едно понятие. „Залагам всичко“, казват. Това е, когато заложиш всичките си пари на една ръка.
— Не разбирам.
— Залагам всичко на губещата карта — прошепна Каладин. — Ако умра, те ще излязат, ще поклатят глави и ще си кажат, „Знаехме си, че така ще стане“. Оживея ли, ще го запомнят. И това ще им даде надежда. Могат да го приемат за чудо.
Сил помълча малко.
— Искаш ли да бъдеш чудо?
— Не. Обаче заради тях ще бъда.
Отчаяна, глупава надежда. Източният хоризонт, който той виждаше наопаки, притъмня още повече. Бурята му изглеждаше като сянката на някакъв огромен звяр, надвиснала над земята. Усети притеснителната замаяност на човек, който е ударен силно по главата. Сътресение. Така се наричаше. Трудно му беше да разсъждава, ала не искаше да изпада в безсъзнание. Искаше да гледа право в бурята, макар тя да го ужасяваше. Изпитал беше същата паника, когато погледна в черната пропаст и едва не се уби. Страх от онова, което не можеше да види, което не можеше да знае.
Приближаваше стената на бурята — завеса от дъжд и вятър в началото. Могъща вълна от вода, мръсотия и камъни, висока стотици стъпки. Пред нея се стрелкаха хиляди и хиляди вятърни духчета.
В сражение Каладин можеше с копието да си проправи път към спасението. Застанал на ръба на пропастта, имаше къде да отстъпи. Сега нямаше нищо. Нямаше как да се бие или да избяга от черния звяр, обхванал от край до край хоризонта и потопил света в ранна нощ. Източният склон на кратера, където се намираше военният лагер, беше пропаднал, а казармата на Мост Четири беше първата сграда в редицата. Нямаше нищо между Каладин и Равнините. Нищо между него и бурята.
Каладин се взираше в бушуващата, ревяща и вряща вълна от вода и отломки, тласкана от вятъра. Сякаш виждаше как краят на света се спуща към него.
Пое дълбоко дъх, забравил болката в ребрата. Стената на бурята се понесе през дърводелския двор и в миг се стовари върху него.
35
Светлина
„Макар че мнозина искаха Уритиру да се построи в Алетела, беше очевидно, че това няма да стане. И се случи да помолим Уритиру да се разположи на запад, най-близо до Честта.“
Мощта на стената на бурята едва не го запрати в несвяст, но носеният от нея студ го пробуди.
За миг Каладин можеше да усеща само този студ. Водата го притискаше до стената на сградата. Късчета от скали и парчета клони се блъскаха в камъка около него; той беше вече твърде вцепенен и не можеше да прецени колко от тях са го порязали и ударили.
Понесе това замаян, със здраво стиснати очи и без дъх. После стената на бурята отмина, отиде да бушува по-далеч. Следващият порив на вятъра дойде отстрани — сега се вихреше и биеше от всички посоки. Вятърът залюля Каладин настрани, потътри гърба му по камъка и го вдигна. Скоро вече духаше само от изток. Каладин висеше в мрака, стъпалата му се дърпаха от въжето. Той панически осъзна, че се носи като хвърчило, привързано за халката на наклонения покрив.
Само въжето не позволяваше вятърът да го отнесе заедно с другите отломки, да го подхвърля и търкаля пред бурята из цял Рошар. За няколко удара на сърцето той не беше способен да мисли. Можеше само да чувства ужаса и студа — ужасът извираше от гърдите му, а студът се мъчеше да го смрази през кожата. Изкрещя, стиснал сферата, сякаш тя единствена можеше да го спаси. Викът беше грешка — позволи на студа да нахлуе в устата му. Като някакъв дух, който силом пъхаше ръка в гърлото му.