— Не знаете дали е така. Аз искрено исках тези мъже да изчезнат. Някоя невнимателна госпожица, която се прибира по неподходящата улица, не може да се защити, обаче аз мога. И ще го правя.
— Нямате власт за това, не и в чужд град.
— Вярно. Ето още нещо за обмисляне. — Ясна поднесе четката към косите си и подчертано се извърна от Шалан. Затвори очи, сякаш искаше да я изключи.
Превръщателят лежеше на тоалетката до обеците на Ясна. Шалан стисна зъби. Държеше мека копринена роба. Ясна, в бяла долна дреха, седеше и решеше косите си.
Понякога ще трябва да взимате решения, от които ще Ви се преобръща стомахът, Шалан Давар…
Вече ми се е налагало.
И сега е така.
Как дръзна Ясна да стори това? Как дръзна да въвлече и Шалан? Как дръзна да използва нещо толкова прекрасно и свято като инструмент на разрушението?
Ясна не заслужаваше да притежава Превръщателя.
С едно бързо движение Шалан мушна робата под скритата си ръка, после бръкна в тайната кесия и измъкна димния камък от Превръщателя на стария Давар. Застана пред тоалетката и докато оставяше робата, размени двата фабриала. Пъхна работещия в ръкава на скритата си ръка и отстъпи, точно когато Ясна отвори очи и погледна дрехата, която си лежеше най-невинно до повредения Превръщател.
Дъхът на Шалан секна.
Ясна отново затвори очи и подаде четката на Шалан.
— Петдесет разресвания, Шалан. Денят беше изтощителен.
Шалан действаше механично, разресваше косите на наставницата си и притискаше откраднатия Превръщател в скритата си ръка, ужасена, че Ясна може всеки миг да забележи размяната.
Но тя не забеляза. Не и когато облече робата. Не и когато прибра фабриала в ковчежето за бижута и го заключи с ключа, който висеше на шията й, докато спи.
Шалан излезе от стаята вдървено. Вълнуваше се. Беше изморена, чувстваше се зле, беше объркана.
Но незабелязана.
37
Страни
— Каладин, виж това камъче — рече Тиен. — Мени цвета си, когато го гледаш от различни страни.
Кал отмести очи от прозореца и се взря в братчето си. Вече тринадесетгодишен, Тиен се беше превърнал от енергично момче в енергичен юноша. Макар и попораснал, още беше дребен за възрастта си, а гъстата му черно-кестенява коса все още отхвърляше всякакви опити за вчесване. Беше приклекнал край лакираната маса от лешниково дърво, очите му бяха наравно с блестящата повърхност, и гледаше малкото обикновено камъче.
Кал седеше на столче и белеше дългокорени с ножче. Кафевите корени бяха мръсни отвън и лепкави отвътре, ако ги цепнеш с ножа, та пръстите на Кал се покриха с дебел слой крем. Привърши с един корен и го подаде на майка си, която го изми, наряза го и го пусна в тенджерата.
— Майко, виж — обади се Тиен. Късното следобедно слънце струеше през прозореца на подветрената страна на къщата и обливаше масата със светлина. — От тази страна камъчето проблясва в червено, обаче от другата е зелено.
— Може да е вълшебно — отговори Хесина. Парче след парче от дългокорена цопваха в тенджерата и всяко издаваше различен звук.
— Така трябва да е — рече Тиен. — Или си има духче. Духчетата живеят ли в скалите?
— Духчетата живеят във всички неща.
— Не могат да живеят във всички неща — намеси се Кал и пусна една обелка във ведрото в краката си. Погледна през прозореца; държеше под око пътя от града към имението на градоначалника.
— Могат — каза Хесина. — Духчетата се появяват, когато нещо се променя. Когато се появява страх или когато започва да вали дъжд. Те са сърцето на промяната и следователно, сърцето на всяко нещо.
— Този дългокорен — скептично рече Кал и го повдигна.
— Има духче.
— А ако го срежеш?
— Всяка част има духче. Само че по-дребно.
Кал се свъси и заразглежда кореноплодното. Дългокорените растяха в пукнатини в камъка, където се събираше вода. Имаха слаб минерален вкус, но се отглеждаха лесно. Напоследък семейството имаше нужда от храна, която не струва много пари.
— Значи ядем духчета — заяви Кал.