— Не, ние ядем корените.
— Когато ни се налага — намеси се Тиен с гримаса.
— А духчетата? — настоя Кал.
— Те са освободени. Да се върнат, където живеят духчетата.
— Аз имам ли духче? — попита Тиен и сведе поглед към гърдите си.
— Ти имаш душа, миличък. Ти си личност. Но отделните ти телесни части може би имат духчета. Съвсем дребнички.
Тиен ощипа кожата си, сякаш опитваше да накара малките духчета да излязат.
— Лайно — изтърси Кал.
— Кал! — сгълча го Хесина. — Не се говори така на масата.
— Лайно — заинати се Кал. — То има ли духче?
— Предполагам, че има.
— Лайнено духче — обади се Тиен и се разкикоти.
Майка им продължи да реже.
— Защо изведнъж почна да задаваш такива въпроси?
Кал сви рамене.
— Аз просто… Не знам. Защото така.
Напоследък се замисляше как работи светът, какво ще прави с мястото си в него. Другите момчета на неговата възраст не мислеха за своето място в света. Повечето знаеха какво ще им донесе бъдещето. Полска работа.
Кал обаче имаше избор. През последните няколко месеца най-сетне беше избрал. Ще бъде войник. Вече беше на петнадесет години и можеше да се запише доброволец, когато отново в града дойдат да набират войници. Намерението му беше да направи точно това. Без повече колебания. Ще се научи да се бие. Край. Нали така.
— Искам да разбера — каза той. — Просто искам всичко да има смисъл.
Майка му се усмихна, като чу тези думи. Беше облечена в кафява работна дреха, косата й беше прибрана на опашка и скрита под жълта забрадка.
— Какво? — поиска да узнае Кал. — Защо се усмихваш?
— Ти просто искаш всичко да има смисъл?
— Да.
— Добре. Следващия път, когато в града дойдат ардентите да горят молитви и да съветват хората как да Напреднат в своите Призвания, ще им предам съобщението. А дотогава продължавай да белиш корени.
Кал въздъхна, но я послуша. Пак погледна през прозореца и едва не изтърва корена от изненада. Каретата. Слизаше по пътя от господарската къща. Обзе го нервно нетърпение. Беше планирал, беше мислил, но сега, когато дойде време да действа, му се щеше да си седи и да бели корени. Щеше да има и друг случай, сигурно…
Не. Изправи се и опита да прикрие нетърпението в гласа си.
— Отивам да се поизплакна — рече той и показа покритите си с крем пръсти.
— Да беше измил корените, преди да ги белиш, както ти казах — отбеляза майка му.
— Знам — отговори Кал. Дали въздишката му на съжаление не прозвуча изкуствено? — Може просто да измия всички сега.
Хесина не отговори и той събра останалите корени, стигна до вратата с разтуптяно сърце и излезе навън във вечерната светлина.
— Виж — обади се Тиен зад гърба му — от тази страна е зелено. Не мисля, че това е духче, майко. От светлината е. Кара камъчето да се променя…
Вратата рязко се затвори. Кал остави корените и се втурна по улиците на Огнекамък покрай хора, които режеха дърва, жени, които изхвърляха мръсна вода, старци, които седяха на стъпалата и наблюдаваха залеза. Поуми ръце в едно буре с дъждовна вода, но не спря, докато ги отръскваше. Претича край къщата на Маброу Свинаря, край общинската вода — голямата яма, изкопана в центъра на града за събиране на дъждовна вода — и край ветровала, стръмния хълм, който бранеше града от бури.
Тук се озова в малка горичка от тежкостъпи дървета. Възлести и високи, приблизително колкото човек, те имаха листа само от подветрената страна. Листата растяха по цялата височина на дървото като стъпала и се поклащаха с хладния ветрец. Когато Кал се доближи, приличните на знамена листа бързо се прибраха до ствола с плющене.
От другата страна стоеше бащата на Кал със сключени зад гърба ръце. Чакаше на завоя на пътя от имението към Огнекамък. Лирин сепнато се обърна и съгледа Кал. Облякъл беше най-хубавата си дреха — синьо палто, закопчано от двете страни като на светлооките. Но то вървеше с видимо износени бели панталони. Огледа изучаващо Кал иззад очилата.
— Идвам с теб — избъбра Кал. — Горе, в господарската къща.
— Откъде разбра?
— Всички разбраха. Да не мислиш, че хората няма да говорят, ако Сиятелният господар Рошоне те покани на вечеря? Точно теб?
Лирин отмести поглед.
— Казах на майка ти да ти намери някаква работа.