— Опита се — намуси се Кал. — Предполагам, че ще ме връхлети истинска буря, когато майка открие дългокорените на прага на предната врата.
Лирин не отговори. Каретата спря недалеч и колелата изтрополиха по камъните.
— Това няма да е приятна и спокойна вечеря, Кал — рече той.
— Аз не съм глупав, татко. — Когато съобщиха на Хесина, че градът повече не се нуждае от нейния труд… Е, имаше причина да стигнат дотам да се хранят с дългокорени. — Ако ще се изправиш срещу него, ще имаш нужда от нечия подкрепа.
— И ти ще ме подкрепиш?
— Имаш горе-долу само мен.
Кочияшът се прокашля. Не слезе да отвори вратичката, както правеше за господаря Рошоне.
Лирин изгледа Кал.
— Ако ме отпратиш, ще си ида.
— Не. Ела, щом настояваш. — Лирин доближи каретата и отвори вратичката. Това не беше гиздавата карета със златни украси, която ползваше Рошоне, а по-старата, кафявата. Кал се качи. Обзе го вълнение от малката победа, а също толкова и паника.
Щяха да се изправят лице в лице с Рошоне. Най-сетне.
Пейките бяха прекрасни. Червената им тапицерия беше по-мека от всичко, което Кал беше докосвал. Седна и се изненада от пружинирането. Лирин се настани срещу него и затвори вратата. Кочияшът изплющя с камшика по гърба на конете. Колата обърна и затрополи нагоре по пътя. Колкото и да беше мека седалката, пътуването мина с доста подскачане, от което зъбите на Кал тракаха. По-лошо беше, отколкото с каруца, а може и да се получи така заради бързината.
— Защо не искаше да знаем за това?
— Не бях сигурен, че ще отида.
— Какво друго би могъл да направиш?
— Да се махна. Да ви отведа в Карбрант и да се махна от този град, от това кралство и от злобата на Рошоне.
Кал замига от изненада. Никога не беше помислял за това. Изведнъж всичко сякаш се разшири. Неговото бъдеще се промени, сгъна се и се разгъна в съвършено нова форма. Татко, майка, Тиен… заедно с него.
— Наистина ли?
Лирин кимна отнесено.
— И да не идем в Карбрант, сигурен съм, че много алетски градове ще ни приемат добре. Повечето никога не са разполагали с лекар, който да се грижи за хората. Гледат да се справят с местни хора, които са придобили повечето си познания от разни суеверия или когато са работили по някой ранен чул. Бихме могли дори да се заселим в Колинар; аз съм достатъчно умел и мога да получа работа като помощник на някой тамошен лекар.
— Защо тогава не тръгваме? Защо не сме заминали?
Лирин се загледа през прозореца.
— Не знам. Би трябвало да заминем. Има смисъл. Разполагаме с пари. Тук не сме желани. Градоначалникът ни мрази, хората не ни вярват, самият Отец на Бурята, изглежда, е склонен да ни съсипе.
Имаше нещо в гласа му. Съжаление?
— Навремето много се постарах да замина — продължи Лирин по-тихо. — Но между сърцето на човек и дома му има връзка. Грижех се за тези хора, Кал. Израждах децата им, намествах костите им, лекувах раните им. През последните няколко години ти видя най-лошото у тях, но преди това времената бяха добри. — Обърна се към Кал и сплете пръсти. Каретата продължаваше да трополи. — Това са моите хора, синко. И аз съм техен. Те са моя отговорност сега, след като Уистиоу си отиде. Не мога да ги оставя на Рошоне.
— Дори, ако те харесват онова, което той прави?
— Особено по тази причина. — Лирин вдигна ръка към главата си. — Отче на Бурята, като го изговарям, звучи по-глупаво.
— Не. Разбирам го. Така мисля. — Кал сви рамене. — Предполагам, хмм, те все още идват при нас, когато нещо ги заболи. Оплакват се колко е противоестествено да се режат хората, обаче продължават да идват. Чудех се защо.
— И стигна ли до някакъв извод?
— Нещо такова. Реших, че по-скоро ще поживеят още някой и друг ден, за да те ругаят. Това правят. Точно както ти ги лекуваш просто така. Пък и по-рано те ти даваха пари. Човек може да приказва каквото си ще, но където оставя парите си, там е и сърцето му. — Кал се намръщи. — Мисля, че преди те те ценяха.
Лирин се усмихна.
— Мъдри думи. Все забравям, че вече си почти мъж, Кал. Кога ме настигна?
Онази нощ, когато едва не ни ограбиха, незабавно отговори Кал в ума си. Онази нощ, когато ти освети мъжете навън и показа, че смелостта няма нищо общо с копието и битките.
— Обаче грешиш за едно — продължи Лирин. — Каза ми, че те са ме ценили преди. Но те ме ценят и сега. О, мърморят, винаги са го правили. Но освен това ни оставят храна.