Кал зяпна.
— Наистина ли?
— Как според теб се прехранвахме през последните четири месеца?
— Ама…
— Боят се от Рошоне, затова си мълчат. Оставяха храната на майка ти, когато още ходеше да чисти, или я слагаха в бурето за вода, когато е празно.
— Опитаха да ни ограбят.
— И тъкмо тези мъже са сред хората, които ни даваха храна.
Кал разсъждаваше върху това, когато каретата пристигна в имението. Много отдавна не беше идвал в голямата двуетажна къща. Беше построена с обичайния наклонен към наветрената страна покрив, но много по-голяма. Стените бяха от яки бели камъни, а от подветрената страна имаше внушителни четвъртити колони.
Дали щеше да види Ларал? Изуми се от това, колко рядко се замисля за нея напоследък.
Предната градина беше опасана с ниска каменна стена, покрита с всякакви екзотични растения. Отгоре се редяха скални пъпки, чиито ластари висяха навън. От вътрешната страна се купчеха туфи закръглени шистокори, пламтящи в ярки цветове. Оранжеви, червени, жълти и сини. Някои приличаха на одежди с разперени ветрилообразно гънки. Други приличаха на рогове. Повечето имаха подобни на нишки пипала, които се вееха на вятъра. Господарят Рошоне обръщаше на градината много повече внимание от Уистиоу.
Минаха под варосаните колони и влязоха през вратите от дебело дърво, устойчиви на бурите. Ниският вестибюл беше украсен с керамика; циркониеви сфери придаваха бледосин оттенък.
Поздрави ги един висок слуга с дълга черна дреха и светлопурпурно шалче. Това беше Натир, иконом след смъртта на Милив. Натир беше доведен от Далилак, голям пристанищен град на север.
Натир ги отведе в трапезарията, където Рошоне се разполагаше на дълга маса от тъмно дърво. Беше наддал на тегло, макар и не достатъчно, та да се определи като дебел. Все още носеше прошарена брада, а косата му беше пригладена назад над яката. Облечен беше в бели панталони и тесен червен елек върху бяла риза.
Вече беше започнал да се храни и миризмите от подправките накараха стомаха на Кал да се обади. Откога не беше хапвал свинско? На масата имаше пет вида сос, а виното на Рошоне беше в наситен и блестящ оранжев цвят. Хранеше се сам. Нямаше и следа от Ларал и от сина му.
Слугата посочи една странична маса, сложена в помещението до главната трапезария. Бащата на Кал хвърли един поглед, после пристъпи към трапезата на Рошоне и седна. Рошоне спря да се храни и застина с набодката на половината път до устата, а пикантният кафяв сос закапа по масата пред него.
— Аз съм от втори нан — рече Лирин — и имам лична покана да вечерям с Вас. Със сигурност Вие спазвате изискванията на ранга достатъчно строго, та да ми дадете място на Вашата трапеза.
Рошоне скръцна със зъби, но не възрази. Кал си пое дълбоко дъх и седна до баща си. Преди да замине и да отиде на война, той трябваше да разбере. Беше ли баща му страхливец или беше сърцат мъж?
На светлината на сферите у дома Лирин винаги изглеждаше слаб. Работеше в лекарската стая, без да дава ухо на хорските приказки. Каза на сина си, че не може да се упражнява с копие, и му забрани дори и да помисля да иде на война. Нима това не бяха действия на страхливец? Ала преди пет месеца Кал видя у него неочаквана храброст.
А в хладната синя светлина в дома на Рошоне Лирин посрещаше погледа на човек, който стоеше далеч над него като ранг, богатство и власт. И не трепна. Как го правеше? Сърцето на Кал препускаше неудържимо. Наложи се да свали ръце в скута си, за да не издадат колко е притеснен.
Рошоне махна на един слуга и скоро на масата имаше още две места. Стаята тънеше в мрак. Масата на Рошоне беше светъл остров в огромното черно пространство.
Имаше купички с вода за плакнене на пръстите и корави бели салфетки до тях. Като за светлооки. Кал рядко беше вкусвал подобна изискана храна; постара се да не изглежда глупаво, колебливо взе набодка и започна да подражава на Рошоне — наряза с ножа долната част на месото, набоде и отхапа. Месото беше дъхаво и крехко, макар че подправките бяха доста по-силни, отколкото беше привикнал.
Лирин не докосна ястията. Беше опрял лакти на масата и наблюдаваше как господарят се храни.
— Исках да Ви дам възможност да се нахраните на спокойствие — накрая рече Рошоне — преди да минем на сериозните въпроси. Но Вие явно не сте склонен да се възползвате от щедростта ми.