— Не.
— Отлично — отговори Рошоне, взе парче хляб от кошницата, обра с него няколко парченца зеленчуци от набодката и хапна всичко наведнъж. — Тогава ми кажете. Колко дълго според Вас можете да ми противостоите? Семейството Ви е в отчаяно положение.
— Оправяме се добре — намеси се Каладин.
Лирин го изгледа строго, но не му направи забележка, че се е обадил.
— Синът ми е прав. Можем да живеем. А ако това не свърши работа, можем да напуснем града. Няма да се огъна пред Вас, Рошоне.
— Ако заминете — отвърна Рошоне и вдигна предупредително пръст — бих се свързал с градоначалника на новото място, за да му кажа за сферите, които сте откраднали от мен.
— Бих спечелил в едно разследване по въпроса. Освен това, като лекар, имам имунитет срещу повечето искания, които можете да отправите срещу мен.
Вярно беше; хора с важна функция в градовете и техните помощници се ползваха със специална защита, дори срещу светлооките. Воринският кодекс за гражданството беше толкова сложен, че Каладин все още срещаше затруднения да го разбере.
— Да, бихте имали успех при разследване. Особено щателно подготвихте нужните документи. Само Вие бяхте с Уистиоу, когато той ги подпечата. Странно, че никоя от неговите писари не присъстваше.
— Те му прочетоха документите.
— И после се оттеглиха от помещението.
— Защото Сиятелният господар Уистиоу им нареди да излязат. Вярвам, че признаха това.
Рошоне вдигна рамене.
— Нямам нужда да доказвам, че сте откраднали сферите, лечителю. Просто трябва да продължа да действам като досега. Знам, че семейството Ви се храни с огризки. Докога ще ги карате да страдат заради Вашата гордост?
— Те няма да бъдат сплашени. Нито пък аз.
— Не питам дали се боите. Питам дали гладувате.
— По никой начин — сухо отвърна Лирин. — Ако ни липсва нещо за храна, можем да се гостим с щедрото Ви внимание, Сиятелни господарю. Усещаме очите Ви, които ни наблюдават, чуваме гласа Ви, когато нашепвате на гражданите. Ако се съди по загрижеността Ви за нас, ще се окаже, че Вие се боите.
Рошоне застина, набодката увисна в ръката му, блестящите му зелени очи се присвиха, устните му се стиснаха здраво. В мрака очите му почти светеха. Кал се насили да не се свие под тежестта на неодобрителния му поглед. Имаше нещо властно у светлооките като Рошоне.
Той не е истински светлоок! Той е отхвърлен. Но накрая ще видя истински. Мъже на честта.
Рошоне се приведе напред.
— Не харесвам Вашия градец.
Лирин се свъси от този странен отговор.
— Не харесвам да се отнасят с мен като с изгнаник — продължи Рошоне. — Не ми се нрави да живея далеч от всичко важно. И още по-малко ми се нравят тъмнооки, които се мислят за по-горни от положението си.
— Срещам известни затруднения да изпитам съчувствие към Вас.
Рошоне се изсмя презрително. Погледна блюдото, като че беше загубило всякакъв вкус.
— Много добре. Нека да направим… уговорка. Аз ще взема девет десети от сферите. Вие можете да задържите останалото.
Кал скочи възмутен.
— Баща ми никога няма да…
— Кал — намеси се Лирин, — мога и сам да говоря.
— Ама със сигурност няма да сключиш сделка.
Лирин не отговори веднага. Накрая рече:
— Иди в кухните, Кал. Виж дали нямат храна, която да е повече по вкуса ти.
— Татко, не…
— Върви, синко. — Гласът на Лирин беше твърд.
Нима беше истина? Нима след всичко преживяно баща му щеше просто да се предаде? Кал усети, че се изчервява, и избяга от трапезарията. Знаеше как да стигне до кухните. Двамата с Ларал често се бяха хранили там като деца.
Излезе не защото му беше наредено, а защото не искаше баща му или Рошоне да видят какво чувства: огорчение, че се е изправил и е отхвърлил Рошоне, унижение, че Лирин е обмислял да се договаря, гняв, че е пропъден. Със срам установи, че плаче. Подмина двама от стражите на Рошоне, застанали на прага в светлината на самотна и едва мъждукаща маслена лампа на стената. Грубите им лица изпъкваха в кехлибарени отсенки.
Борейки се с чувствата си, Кал забърза нататък, сви по коридора и поспря пред едно стайно растение. Беше лозова пъпка, специално селектирана да не се затваря; няколко прилични на шишарки цветове излизаха от закърнялата черупка. Лампата на стената над растението излъчваше слаба приглушена светлина. Тук бяха задните помещения на господарската къща, почти до слугинските стаи, и не се осветяваха със сфери.