Само дето в същия миг те сключват сделка…
— Татко не спомена колко си забавен — рече Рилир и се облегна на стената. Изглеждаше с цяло десетилетие по-голям от Кал, а не само с две години. — Значи според теб е срамно да донесеш на човека храна? Това, че си лекар, прави ли те много по-добър от кухненската прислуга?
— Добре де, не. Просто това не е моето Призвание.
— Кое тогава е твоето Призвание?
— Да лекувам болни хора.
— А ако не ям, няма ли да се разболея? Следователно, не е ли твой дълг да се погрижиш аз да съм нахранен?
Кал се смръщи.
— Това е… хм, това изобщо не е същото.
— Според мен е много подобно.
— Виж, защо просто не отидеш сам да си донесеш храна?
— Не това е моето Призвание.
— Какво е твоето Призвание? — върна му Кал въпроса.
— Аз съм наследник на градоначалника. Моят дълг е да водя — да се грижа работата да е свършена и хората да са заети с ползотворни дела. И като такъв, аз поставям важни задачи на мързелуващи тъмнооки, за да бъдат те полезни.
Кал замълча и почна да се ядосва.
— Виждаш как работи мозъчето му — каза Рилир на Ларал. — Като гаснещ огън, който хаби малкото останало му гориво и бълва дим. А, погледни как лицето му става червено от жегата.
— Рилир, моля те — продума Ларал и докосна ръката му.
Рилир я изгледа и завъртя очи.
— Понякога си същата провинциалистка като баща ми, скъпа. — Изправи се и с примирено изражение поведе Ларал край нишата за хранене към кухните.
Кал седна тежко и едва не се нарани от усилието да не стане пак от пейката. Едно момче му донесе храната и я остави на масата, ала това само напомни на Кал, че е дете. Затова не яде; просто седеше и гледаше в паницата, докато най-сетне баща му влезе в кухнята. Рилир и Ларал вече си бяха отишли.
Лирин приближи към нишата и огледа изучаващо сина си.
— Не си ял.
Кал поклати глава.
— А трябваше. Безплатно беше. Ела.
Мълчаливо излязоха в нощта. Каретата ги чакаше и скоро Кал се озова седнал вътре срещу баща си. Кочияшът се качи на капрата, разлюлявайки колата, и подкара конете с изплющяване на камшика.
— Искам да стана лекар — внезапно рече Кал.
Скрито в сянката, лицето на Лирин беше неразгадаемо. Но когато заговори, звучеше объркано.
— Знам, синко.
— Не. Аз искам да съм лекар. Не искам да избягам и да ида на война.
Мълчание в мрака.
— Обмислял си това?
— Да — призна Кал. — Това беше детинщина. Но за себе си реших, че искам да уча за лекар.
— Защо? Какво те накара да промениш решението си?
— Нужно ми е да знам как мислят те — отговори Кал и кимна по посока на господарската къща. — Научени са да връзват думите си на възел, а аз трябва да съм в състояние да се изправям пред тях и да им отговарям. Не да се прегъвам като… — момчето замълча.
— Като мен ли? — попита Лирин с въздишка.
Кал прехапа устни, ала все пак трябваше да попита.
— Колко сфери се съгласи да му дадеш? Ще ми останат ли достатъчно да замина за Карбрант?
— Нищо не му дадох.
— Но…
— С Рошоне си поговорихме, поспорихме за сумите. Престорих се на ядосан и си тръгнах.
— Престори ли се? — учуди се Кал.
Баща му се приведе напред и зашепна, за да не го чуе кочияшът. При цялото подскачане и трополенето на колелата по камъните, нямаше голяма опасност.
— Трябва той да мисли, че съм готов да отстъпя. Днешната среща трябваше да създаде впечатление за отчаяние. Силно държание в началото, после гняв, който да го накара да реши, че ме е хванал. Накрая — отстъпление. Ще ме покани пак след няколко месеца, след като ме остави да се „поизпотя“.
— Но ти и тогава няма да отстъпиш?
— Няма. Дам ли му част от сферите, той ще се полакоми за всички. Тези земи не са така плодородни, както навремето, а Рошоне е почти разорен от загубените си политически битки. Все още не знам кой върховен господар стои зад пращането му тук да ни измъчва, но ми се ще да остана насаме с него за малко в някоя тъмна стая…
Яростта в думите на Лирин изуми Кал. Никога досега не беше чувал от баща си нещо, което толкова да се доближава до заплаха с истинско насилие.
— А защо изобщо да минаваме през това? — прошепна Кал. — Каза, че можем да продължаваме да му противостоим. Майка също мисли така. Няма да се храним добре, но няма и да гладуваме.