Баща му не отговори, ала изглеждаше разтревожен.
— Трябва да го накараш да мисли, че се предаваме — каза Кал. — Или че сме близо до това да се предадем. Така той ще престане да търси начини да ни пречи? Ще съсредоточи вниманието си върху сделката и няма…
Кал застина. Видя нещо непознато в очите на баща си. Нещо като вина. Изведнъж всичко придоби смисъл. Вледеняващ, ужасяващ смисъл.
— Отче на Бурята — прошепна Кал. — Ти наистина открадна сферите, нали?
Баща му запази мълчание. Подрусваше се в старата карета, скрит в сянката, черен.
— Затова си толкова напрегнат след смъртта на Уистиоу — продължи Кал. — Пиенето, тревогите… Ти си крадец! Ние сме семейство крадци.
Каретата зави и виолетовата луна Салас освети лицето на Лирин. Така не изглеждаше заплашителен. Всъщност изглеждаше уязвим. Сключи ръце пред себе си. Очите му отразяваха лунната светлина.
— Уистиоу не беше с напълно ясна мисъл в последните си дни, Кал — прошепна той. — Знаех, че със смъртта му ние ще загубим обещания съюз. Ларал не беше пълнолетна, а новият градоначалник не би допуснал един тъмноок да получи нейното наследство чрез брак.
— Затова ти го ограби? — Кал усети как се свива.
— Погрижих се обещанията да бъдат спазени. Трябваше да направя нещо. Не можех да се доверя на щедростта на новия градоначалник. И с основание, както виждаш.
През цялото време Кал смяташе, че Рошоне ги преследва от злоба и яд. А се оказа, че е имал право.
— Не мога да повярвам.
— Толкова ли се променят нещата? — отговори Лирин. Лицето му изглеждаше изтерзано в сумрака. — Кое е различно сега?
— Всичко.
— И все пак, нищо. Рошоне пак иска сферите, а ние пак ги заслужаваме. Ако беше запазил разсъдъка си, Уистиоу щеше да ни ги даде. Сигурен съм.
— Но не беше.
— Не.
Нещата бяха същите, ала различни. Една стъпка и светът се обърна наопаки. Крадецът стана герой, героят стана крадец.
— Аз… Аз не мога да преценя дали това, което направи, е невероятно храбро или е невероятно грешно.
Лирин въздъхна.
— Знам какво изпитваш — отговори той и се облегна. — Моля те, не казвай на Тиен какво сме направили. — Какво сме направили. Хесина му е помагала. — Когато пораснеш, ще разбереш.
— Може би — каза Кал и поклати глава. — Но едно не се е променило. Искам да отида в Карбрант.
— Дори и с крадени пари?
— Ще намеря начин да ги върна. Не на Рошоне. На Ларал.
— Не след дълго и тя ще стане Рошоне — рече Лирин. — Би трябвало да очакваме годежа на Ларал и Рилир преди края на годината. Рошоне няма да я остави да се изплъзне, не и сега, когато е загубил благоразположението на политиците в Колинар. Тя предоставя на сина му една от малобройните възможности за съюз с добро семейство.
Кал почувства как стомахът му се преобръща при споменаването на Ларал.
— Трябва да уча. Вероятно мога…
Какво мога, помисли той. Да се върна и да убедя Ларал да напусне Рилир заради мен? Нелепо.
Рязко вдигна поглед към баща си, който тъжно беше свил глава. Той беше герой. Също и крадец. Но за семейството си беше герой.
— Няма да кажа на Тиен — прошепна Кал. — И ще използвам сферите, за да замина за Карбрант и да уча.
Баща му вдигна глава.
— Искам да се науча да гледам светлооките в лицето, като теб. Всеки от тях може да ме направи на глупак. Искам да се науча да говоря като тях, да мисля като тях.
— Аз искам да се научиш как да помагаш на хората, синко. А не да си го върнеш на светлооките.
— Мисля, че мога да правя и двете. Ако се науча да съм достатъчно умен.
Лирин изсумтя.
— Ти си много умен, синко. У теб има достатъчно от майка ти, за да надприказваш един светлоок. Университетът ще ти покаже как, Кал.
— Искам да ме наричате с пълното ми име — отговори той и сам се изненада. — Каладин.
Това беше име за мъж. Никога не му беше харесвало звученето — приличаше на име на светлоок. Сега като че прилягаше.
Не беше тъмноок земеделец, но не беше и светлоок господар. Нещо по средата. Кал беше дете, което искаше да постъпи в армията, защото за това мечтаеха другите момчета. Каладин щеше да стане мъж, който учи за лекар и за всичко от живота на светлооките. И някой ден щеше да се върне в този град и да докаже на Рошоне, Рилир и на самата Ларал, че те не са били прави да го пренебрегват.